Впрягайки цялата си тежест, стисна зъби и бутна още веднъж. Бюрото се придвижи напред със звучно стъргане на дърво. Малката победа предизвика прилив на адреналин. Инерцията беше на нейна страна. Беше в осми клас и същата седмица учиха за инертност и инерция. Не си беше и помисляла, че ще й се наложи да приложи знанията си толкова скоро.
Тропот от ботуши отекна по дългия коридор.
Сърцето й заби учестено. Хората не придобиват ли свръхчовешка сила в екстремни моменти? Ръцете й трепереха, коленете й бяха омекнали. Пое дълбоко дъх и бутна отново. Бюрото се плъзна още няколко сантиметра. Провери резултата от усилията си. Беше успяла да го избута едва до средата на вратата.
Вратата се открехна и се блъсна в бюрото. Тя нададе тих вик и отскочи назад. Розата, подарък от майка й след последното й балетно представление, вече увехнала и залепена на вътрешната страна на вратата, падна на пода и нежните листенца се разпръснаха.
— Какво, по дяволите, е това, Монро? – В гласа на Сам се долавяше обида. Подкупващият тон бе изчезнал. – Пусни ме да вляза.
Тя отстъпи още няколко крачки назад и се огледа за място, където да се скрие. Мисълта да се пъхне под леглото или да се свие в някой ъгъл й се стори детинска и глупава. Сам щеше да я намери веднага, да я измъкне и да направи с нея това, което очите му обещаваха. Неща, които не би искала да прави с никого, още по-малко с приятеля на майка си.
Той отново блъсна вратата в бюрото, открехвайки я достатъчно, за да може да провре главата си през процепа. Беше въпрос на минути да се вмъкне в стаята.
— Хайде, момиче. Обещах на майка ти да се погрижа за теб.
— В-върви по дяволите! – Достатъчно често беше чувала майка си да крещи тази фраза на различни мъже, в това число и на баща й, за да си даде сметка, че тя притежава някаква тежест. – Ще викам.
Без да си прави труда да прикрие гнева си, той блъсна вратата в бюрото още десетина пъти, които отекнаха в стаята като изстрели. При всеки удар тя потръпваше.
— Майка ти лежи почти в безсъзнание в леглото, сладката ми. Пусни ме да вляза. Знам, че го искаш.
Топъл бриз подухваше откъм открехнатия прозорец и развяваше леко пердетата. Бялата памучна нощница гъделичкаше глезените й. Вселената й даваше знак. Дръпна рязко завесите и отвори прозореца. Скърцането му накара Сам да притихне.
Погледна през рамо и срещна погледа му. Прокрадващата се лунна светлина осветяваше добре изглеждащ мъж, наскоро прехвърлил четиридесетте. Целият град познаваше лицето му благодарение на рекламите на застрахователната му агенция. Озъбена, пресилено очарователна усмивка изкриви устните му, докато с жест я приканваше да се приближи към него.
Тя се обърна към прозореца и блъсна рязко предпазната мрежа, която се стовари шумно върху покрива на покритата веранда.
— О, не, по дяволите! Върни се веднага и ме пусни да вляза. Не искаш да те нараня, нали? – Мъжът отново блъсна вратата в бюрото.
Тя прехвърли крак над перваза. Горната част на тялото му се беше заклещила в тясната пролука. Погледът му я накара да излезе през прозореца и да се вкопчи в дървената рамка. Тя се пусна и се приземи върху покрива на верандата, близо до мрежата. Твърдите черни керемиди ожулиха дланите и коленете й. Погледна над късата страна на покрива към храстите долу. Разумът й съзнаваше, че не може да е по-високо от четири метра, но цялото й тяло се подготвяше за падане.
Спусна се надолу и ръбовете на улука се забиха в корема й. Стъпалата й докосваха бодливите листа на храстите. Ръцете й трепереха от усилието, пръстите й бяха сковани, потните й длани пареха от болезнените ожулвания.
— Монро! Какво си мислиш, че правиш, момиче? Престани! Държиш се глупаво. – В гласа му се прокрадна искреност.
Докато висеше над ръба с болезнено напрегнати мускули, за миг я прониза съмнение. Наистина ли постъпваше глупаво? Той беше по-възрастният в крайна сметка. Но в периодите, когато майка й беше отчаяна и доверчива, Монро беше видяла много мъже да идват и да си отиват от живота им. Някои от тях бяха по-приятни от останалите, а други, като Сам, прекалено мили. Начинът, по който той гледаше току-що набъбналите й гърди и тънки крака, я караше да се чувства неудобно. На кого да се довери? На него или на инстинктите си?
Мислено преброи до три, пое си дълбоко въздух и се пусна. Озова се сред храстите, паднала по гръб, с протегнати във въздуха крака и нощница, набрана до белите й памучни пликчета.
В дробовете й бушуваше огън. Обзелата я паника нямаше нищо общо със Сам, дължеше се на нуждата от кислород.