— Фестивалът не е ли за тяхна сметка?
— Става въпрос за съвсем малко капиталовложение срещу голям залог. Дори да не спечелим, малкият и средният бизнес ще извлекат полза, ако нещата потръгнат добре. Точно тук ми е нужна твоята помощ.
Монро не можеше да отрече ентусиазма в гласа на приятелката си.
— Какво искаш да направя?
— Разкажи на пациентите си за начинанието ни. Вложи малко повече емоции. Иска ми се в града да се заговори за събитието. А ако възникне нещо извънредно, мога да разчитам на теб, нали?
Неяснотата в гласа на най-добрата й приятелка накара Монро да се вгледа в нея и да се опита да отгатне намеренията й. В детството им Регън беше по-амбициозната от двете; Монро обикновено я следваше. Смътна тревога се четеше в тъмнокафявите й очи, докато въртеше между пръстите си кичур сламеноруса коса в познат от години неспокоен жест.
Докосна ръката й, за да я накара да престане.
— Можеш да разчиташ на мен.
Подкрепата й предизвика лека усмивка и през останалата част от пътя обсъждаха любимите си телевизионни предавания и книгите, които четяха.
Бяха само на една пресечка от кабинета на Монро, когато на отсрещната страна на улицата Кейд тромаво се измъкна от шофьорската седалка на черния седан на Тали и се запъти към тях. Спортният екип от къси шорти и синя тениска се допълваше от провесен през едното му рамо платнен сак. Беше оставил бастуна вкъщи, но все още носеше обездвижващата шина на коляното си. Куцането му напомняше за характерната походка на Джон Уейн*, а брадата му само допълваше сексапила, излъчващ се от него като радарен сигнал.
[*Артистичен псевдоним на американския актьор, режисьор и продуцент Марион Мичъл Морисън (1907-1979). – Б. пр.]
Монро усети как всичко в нея се преобърна при вида на мъжа, когото толкова добре познаваше и въпреки това й действаше объркващо и смущаващо.
— Господ да ми е на помощ, дали е този, за когото си мисля? – попита Регън.
— Кейд Форнет се върна в града, за да се лекува от тежка травма. Освен това... – Тя погледна часовника си: – ...е следващият ми пациент.
— Гледай ти, станал е още по-едър и по-груб, ако това изобщо е възможно – отбеляза Регън и добави с висок шепот: – Винаги съм се страхувала от него.
Траекторията на Кейд се пресече с тяхната само на няколко крачки от входа на терапевтичния център.
— Добър ден, дами. – В гласа му звучеше металическа нотка.
— Кейд, спомняш си Регън Ловел, нали?
— Няма как да забравя момичето, разбило сърцето на брат ми.
— Неговото сърце? Именно той беше този, който... – подхвана с негодувание Регън, но спря по средата на изречението и си пое дълбоко въздух: – Е, това вече няма значение. – После вдигна показалец към приятелката си: – Ще ходиш на благотворителния коктейл, нали?
— В името на благородната кауза – сви ръка в юмрук Монро.
— Ето това се казва дух. – Сладникавият тон на Регън прозвуча фалшиво. – Добре дошъл у дома, Кейд. Сигурна съм, че с помощта на Монро съвсем скоро ще се почувстваш много по-добре. Тя е най-добрият физиотерапевт в Мисисипи. – С тези думи тя се отправи към реката и интериорното си студио.
— Каква благотворителна инициатива сте замислили вие двете? – попита Кейд, докато влизаха в сградата.
— Всъщност идеята е на господин и госпожа Таруотър. И на Андрю, предполагам. – Те са домакини на изискан коктейл за набиране на средства за моите момичета от рисковата група. – Тя щракна с пръсти. – Ей, ще изпратя покана и на Тали, защото помогна нещата да се случат.
Кейд не схвана намека. Внезапно и двамата се почувстваха неловко. Опитът й да поведе неангажиращ разговор се провали. Тя се върна към обичайното си професионално поведение, въпреки че дълбоко в себе си беше объркана. Показа му всяко движение поотделно, преди да го остави да изпълни цялата комбинация. Упражнение след упражнение. След двайсет минути занимания напрежението се разсея.
Пот се лееше от челото към брадата му, тениската му беше мокра.
— По дяволите, момиче. Сигурна ли си, че това ще ми помогне, а няма бавно и мъчително да ме убие?
Смехът й заглъхна, когато той вдигна горнището, за да изтрие лицето си. През стегнатия му корем минаваше съблазнителна линия тъмни косми. Сребрист белег се извиваше от ребрата до ластика на късите шорти.
Протегна ръка, без да мисли. С леко докосване проследи вече поизбледнялата, но все още доста релефна следа. Белег, който никога нямаше да изчезне.