— Това от някое от твоите епични приключения ли е?
— Не. – Улови пръстите й, но вместо да ги отмести, ги притисна към топлата си кожа. – Случи се много отдавна.
Той пусна тениската. Въпреки че влажната плът приканваше към по-нататъшно проучване, Монро отдръпна до гърдите си ръката, свита в юмрук.
— На колко години беше?
— На шестнайсет. Майка ми и баща ми бяха загинали няколко месеца по-рано и аз отидох да търся нещо за ядене. Чух шум в тъмнината. Хукнах да бягам, защото реших, че е някой голям хищник, и се заплетох в ограда от бодлива тел. Беше ми за урок. – Колкото и да се опитваше да говори шеговито, можеше да си представи страха му.
— Не потърси ли лекарска помощ? – Разрезът трябва да е бил доста дълбок, за да остане такъв белег след толкова години.
— Не. Чичо Делмар заши раната. – Прокара палец по белега на дланта си. – Кълна се, той свърши по-добра работа, отколкото докторат от спешното, който заши ръката ми.
Монро не се хвана на опита му да смени темата.
— Очевидно си излязъл отново веднага след това, иначе нямаше да се срещнем.
— Нямах друг избор. – Той разкърши рамене. – Е, какво следва?
През онези пълнолунни нощи беше споделил много свои тайни с нея, но сега, когато вече бе зряла жена, тя се запита колко ли още бе запазил за себе си. У нея се надигнаха въпроси, които тогава беше прекалено малка да зададе, но един се открои от останалите. Някой грижел ли се е за него, докато е помагал на всички наоколо?
— Редовно ли се опитваш да изкачваш скали като Ел Капитан? – Беше направила някои справки в интернет и бе изгледала няколко клипа с елитни катерачи, от които й се зави свят. Ако наистина е искал да покори онези чукари, беше или много опитен, или... луд.
— Бъди твърд или се прибери вкъщи, нали така?
— На юг се изхвърляме само по отношение на прическите, а не към изкачването на отвесни склонове.
Усмивката му беше като мимолетен бял проблясък на фона на брадата.
— От години се занимавам с екстремно и скално катерене. Случилото се на Ел Капитан беше нелеп инцидент.
— Значи, ти помагам да се оправиш, за да можеш отново да се върнеш и да се убиеш?
— Ще се откажеш ли да ми бъдеш личен физиотерапевт, ако отговоря с да? – Веселието изчезна от лицето му и внезапната сериозност я извади от равновесие. – Тези неща са станали нещо като непреодолим импулс, предполагам. Не съм сигурен, че бих могъл да спра.
— Но защо изобщо го правиш? Да не би да се опитваш да докажеш нещо на себе си или на този град? Всичко това е без значение. Ти си роден тук и винаги ще бъдеш добре дошъл в Котънблум.
— Не мисля, че която и да било от двете страни на града ще ме приветства у дома с отворени обятия, дори да бях самият президент.
— Със сигурност не, ако се кандидатираш като демократ.
Настъпи кратка тишина, преди той да избухне в смях.
Заразителен звук, който изпълни стаята и я накара да се присъедини към него заради удоволствието да го наблюдава.
Най-после Кейд притихна, но усмивката не напусна лицето му.
— В известен смисъл Котънблум ми действа освежаващо. Никакви извинения или опит да се прикрие социалната йерархия и снобизмът. Те са очевидни и извадени на показ.
Лекото пренебрежение в гласа му засегна гордостта й.
— Имаме си своите недостатъци, но градът е чудесен. – Удари го шеговито по рамото. – От двете страни на реката. И докато в цялата страна пропастта между бедни и богати се разширява, ние в Котънблум се опитваме да я заличим.
— Говориш така, като че ли тук ти харесва.
Зелените му очи я гледаха изпитателно. Неговите спомени от града бяха свързани с тъга и отговорности.
— Ако не беше така, нямаше да се върна след колежа. – Тя сведе поглед към покрития с петна балатум. Истината беше по-сложна и нямаше желание да я обсъжда.
— Как е майка ти? – попита той, сякаш прочел мислите й. Мекият му глас се опитваше да заличи изминалите години, макар че тя бе прекарала по-голямата част от живота си в опити да я оправдава.
— Добре е. – Не го излъга. Сега поне беше трезва и дори успя да си намери работа. – Хайде, трябва да направим още няколко упражнения, преди времето ни да изтече.
Завършиха заниманието в тишина, нарушавана само от тежкото му дишане. Докато събираше нещата си, той подхвърли:
— За сведение, не правя всички тези екстремни неща, за да доказвам нещо на това място.
— Значи е заради адреналина, така ли? Чувала съм, че може да се стигне и до пристрастяване – отвърна Монро и записа нещо в картона му.
Мъжът застана пред нея и тя вдигна поглед, притиснала папката към гърдите си. Топлината му я привличаше и тялото й се олюля. Леко докосване по рамото я накара да застине на мястото си. Кожата й настръхна. Зачака, доловила, че всеки опит за поощрение от нейна страна ще го накара да се отдръпне. Тихата продължителна въздишка й показа колко трудно бе това за него.