Също като онази нощ преди толкова години, тя плъзна ръка в неговата. Въпреки че го беше докосвала през целия сеанс, беше намествала тялото и разгъвала крайниците, допирът на ръцете беше нещо много по-интимно, по-специално и ги връщаше към отдавнашни обещания.
— Една от причините да поемам рискове е тръпката да почувствам свободата. Но според мен основната е да се отърся от страха.
— Спомням си. – Всяка дума от разговорите им беше вдълбана в паметта й.
Кейд се напрегна.
— Какво си спомняш?
— От какво се страхуваше най-много.
Той прехапа долната си устна, сведе очи и поклати глава. Искаше й се да улови лицето му с ръце и да го принуди да я погледне. Вместо това стисна мазолестите му пръсти.
Мълчанието му се проточи и тя се притесни, че е прекалила. Най-после заговори с дрезгав, напрегнат глас:
— Всяка нощ лежах буден и мислех как да опазя семейството ни заедно. Социалните щяха да ги настанят някъде, където нямаше да мога да ги защитавам.
— Кейд – изрече тя като въздишка, привличайки погледа му.
Дори след години, когато осиротелите деца бяха постигнали своите успехи, мъчителният страх все още беше изписан върху лицето му. Точно това се опитваше да остави той върху скалите, в небето или по склоновете на планините, но не можеше. Беше като да откъсне част от душата си.
Не правеше ли и тя същото по свой начин? Черни колани по жиу-жицу и карате, постоянни тренировки, за да се отърси от собствените си терзания. А дали успя? Не се съмняваше в уменията си да се защити, но в кошмарите си беше безсилна срещу пристъпите на ужас.
— Не можеш да изтръгнеш тези спомени от паметта си. Ако го направиш, няма да си... ти. – Думите й отекнаха в празнотата на стерилното помещение.
— Някои хора биха казали, че така е по-добре. – Гласът му бе станал по-твърд, уязвимостта и близостта помежду им бяха изчезнали. Издърпа ръката си и отвори вратата. – Получавам отдих за добро поведение, нали?
— Трябва да продължиш с упражненията, дори когато нямаш насрочени сеанси.
Той кимна и излезе. Походката му беше по-уверена, куцането почти не се забелязваше. Отличното му физическо състояние означаваше, че няма нужда от много сеанси, преди да се възстанови напълно. И тогава какво? Без съмнение, веднага щеше да напусне Котънблум. Очакваше го пълноценен, вълнуващ живот.
А какъв ли щеше да е нейният живот в някой друг град, в друг щат? По-смислен? По-самотен? Нямаше особен смисъл в подобни въпроси. Опита се да изхвърли Кейд Форнет от съзнанието си и да се съсредоточи върху следващия си пациент, но не успя.
Кейд вървеше по моста към своята част от Котънблум. Безпокойството, което определяше състоянието му, не беше от онзи тип, който го караше да изкачва най-близката скала. Въпреки че така и не успя да осъзнае какво точно чувства, не се съмняваше, че причината е Монро.
Пчели жужаха около дивите цветя на Сойер. Кой би допуснал, че брат му е толкова сантиментален? Откъсна един стрък и вдъхна сладникавото му ухание. Надигналата се тъга беше смекчена от необяснимо щастие. Майка им живееше с цветята, а баща им – със стария пикап. Кейд беше закарал ръждясалата кола в двора на Сойер.
Вътрешността беше в по-добро състояние от конструкцията. В тези стари камиони нямаше кой знае какво. Механиката беше опростена, пък и беше произведена преди ерата на компютрите. Щеше да прекара всеки свободен момент в опити да я възстанови. Напоследък беше като обсебен от тази мисъл.
Руфъс му махна от вратата на ресторанта си. Докато приближаваше, мъжът избърса ръцете си в зацапана, някога бяла престилка и на предницата й проблесна извезана в лилаво и златисто емблемата на луизианския университет. Сърцето на Кейд се обърна в гърдите му.
Този човек беше първият, който му даде работа. Надницата беше мизерна, но за сметка на това му позволяваше да носи вкъщи остатъците. Известно време семейство Форнет се хранеше добре, но необходимостта от пари в брой принуди Кейд да потърси нещо друго. Въпреки това не беше необичайно Руфъс да пъхне в ръцете му пакет с храна всеки път, когато минеше покрай заведението в онези първи тежки месеци.
— Разбрах, че си се върнал. Дел ме осведомява за новините. Чувам, че си станал голяма работа. – Гласът му беше дрезгав и остър като речна скала. Дългите години работа над скарата бяха взели своето.
Думите не бяха силната страна на Кейд, затова прехвърли ръка около раменете на другия мъж и го притисна в полупрегръдка. Руфъс беше слаб и с около десетина сантиметра по-нисък от него. Кожата му бе сбръчкана и жилава, както е при възрастни хора, работещи на открито. Кичурът коса, който преди години замяташе над лисината си, беше изчезнал и сега темето му беше голо и кафеникаво като жълъд.