— Няма съмнение, че е той – каза Кейд. – Вие двамата бяхте неразделни, докато нещата не отидоха по дяволите. – Майка му беше починала от рак, а малко след това загинаха и родителите им. Не можеше да си спомни какво се беше случило с момчето след това.
— Дааа. Най-добрият ми приятел. – Меката, болезнена нотка в гласа й привлече вниманието на по-големия брат.
— Защо не поговориш с него? Виж какъв е станал.
— Не. Много неща се промениха. Съмнявам се, че изобщо ме помни. Виж, нямаш нищо против да си тръгна по-рано, нали? Имам много работа утре сутринта. – И заотстъпва назад, без да дочака отговора му.
Наблюдава я, докато се скри зад ъгъла, чудейки се доколко би трябвало да е притеснен от поведението й.
Звукът на мандолината на Делмар привлече вниманието на Кейд. Мелодията му напомни как бяха лежали в старата каравана и бяха слушали чичо им да свири и пее на верандата си. Ромонът на реката бе естествен акомпанимент на песните. Дел се потопи в музиката и със затворени очи подхвана песен за любовта, загубата и завръщането у дома. Тълпата утихна и всички се почувстваха свързани от вълнението в гласа му.
Усещането, че се е озовал на мястото си като част от пъзел, го обезпокои. Нямаше намерение да остане, нито да принадлежи на което и да било място, най-малко на Котънблум.
Гласът на Делмар заглъхна в пространството. За момент никой не помръдна, а после тълпата изригна в един глас. Чичо му се усмихна и подхвана друга песен.
— Невероятен е.
Кейд се стресна. Монро стоеше до него, изпълнена с искрено възхищение от таланта на чичо му. Все още носеше работните си дрехи.
— Така е – отговори й простичко.
Погледът, който му отправи, беше едновременно срамежлив и закачлив.
— Надявам се да нямаш против, че дойдох. Не спомена нищо, затова не бях сигурна, че искаш да присъствам. Тали ми изпрати съобщение, след като ти си тръгна.
— Радвам се да те видя. – Беше леко смутен от гнева в гласа си. – Сам не знаех за това, докато не се озовах тук след срещата ни. Наложи се да участвам в организацията на собственото си празненство.
Поредната завладяваща песен се понесе във вечерния мрак. Въпреки нестихващите разговори около тях, двамата се взираха един в друг. Вероятно би трябвало да се чувстват неловко. Но помежду им отново се бе възцарило онова особено напрежение.
Когато мелодията най-после утихна, той каза:
— Хайде да се разходим. – Не изчака отговора й и пътьом грабна две сладкишчета. Веднага щом се измъкнаха от хаоса зад тях, той й подаде едното. Тя отхапа и изстена от удоволствие. Погледът му се стрелна към лицето й. Въпреки че удоволствието й не беше сексуално, усети нарастваща възбуда. Тя облиза глазурата, полепнала по горната й устна.
— Правила ги е госпожа Ефи, нали?
— Как позна?
— Тали ни носи понякога в залата. – Погледна назад към събралите се хора. – Редно ли е да напускаш собственото си празненство?
— Няма да липсвам на никого. Имам чувството, че луизианските ми братя просто си търсят повод да празнуват.
Смехът й го накара да се усмихне. Тя го принуди да вървят по-бавно. В края на Ривър Стрийт се намираше занемареният парк на Котънблум. Две люлки висяха на ръждясали рамки във формата на буквата „А“ сред полуразрушена детска площадка. В далечината се виждаше бейзболно игрище, обрасло с трева.
Дълбоко в себе си той се страхуваше, че Монро ще подхване предишния разговор, но простотата на момента би следвало да подейства и на нея. Изпробва здравината на люлката и веригите и я прикани с жест към седалката. Тя седна и се завъртя на двете страни, при което ръждясалите синджири изскърцаха. Кейд я отблъсна с рязко движение на ръката. Косата й се развя, но само няколко кичура прелетяха покрай лицето й. След още три последователни оттласквания, изпратили я високо във въздуха, той се отдалечи, куцайки, за да я наблюдава от разстояние.
Тя се облегна назад и вдигна глава към небето със затворени очи. Люлката забави ход, скърцането утихна. Със смях скочи от седалката и се приземи близо до него.
— Беше забавно. От години не съм била на детска площадка.
Остро изсвирване му попречи да отговори. Брат му жестикулираше енергично към него.
— Ако Сойер е решил да ме изложи, ще му го върна по-късно.
— Може пък само да иска да разкаже в прочувствена реч какво означаваш за него.
Кейд се изсмя. Малко вероятно. Откакто се беше върнал, отношенията им бяха обтегнати. А когато беше закарал пикапа в двора на брат си, престорената любезност бе преминала в открита враждебност.
Колкото повече приближаваха тълпата, толкова повече забавяше ход, отчасти заради пулсиращото си коляно, отчасти за да прекара повече време с нея.