— Ще останеш ли?
Тя погледна часовника си.
— Всъщност имам няколко ангажимента.
Тези ангажименти включваха ли Таруотър? Не би трябвало да го интересува, след като нямаше претенции към нея. Но го интересуваше.
— Добре, ще се видим на следващия сеанс.
— А междувременно недей да претоварваш крака си. – Размаха предупредително пръст към него и се отдалечи.
Група мъже, приятели на баща му, наобиколиха него и Сойер с желанието да споделят спомени и му попречиха да я наблюдава. Когато хоризонтът най-после бе разчистен, тя вече беше от другата страна на реката.
На следващия ден Монро бе обзета от нежелание да изследва усещането какво точно й липсва, когато спря пред къщата на Сойер Форнет и паркира зад колата на Тали. Скочи от джипа, приглади с ръка бялата си блуза без ръкави и пъхна косата си зад ушите, тъй като беше все още влажна от сутрешния душ.
Вместо поносимата топлина на юнски следобед, навън беше адска жега, характерна по-скоро за август. Беше невъзможно да се диша заради влагата във въздуха. Грабна чантата си от задната седалка и пъхна в нея бял луксозен плик.
Мисията й беше да връчи лично на Тали покана за коктейла, даван от семейство Таруотър.
Тъй като никога не се беше притеснявала от приятелката си, а и се бяха видели само преди час в спортната зала, натрапчивият импулс да се изкъпе и преоблече преди това посещение изненада и самата нея.
Логично бе да предположи, че Кейд има нещо общо с хаотичното й поведение, със свиването на стомаха и треперещите й ръце. Но признаването на истината, че действа необмислено, не й попречи да тръгне по засипаната с чакъл алея към задния вход на къщата на Сойер.
Почука на вратата. Никой не отговори. Опита отново, открехна я леко и извика:
— Тали? Тук мирише на нещо много вкусно.
Вече беше прекрачила прага, когато Сойер Форнет подаде глава в малкото антре:
— Здрасти, Монро. Сестра ми отиде с моя пикап до супермаркета. Влизай.
Тя се усмихна пресилено и пристъпи колебливо. В гимназията, заради връзката на Сойер с Регън, им се бе налагало понякога да излизат заедно, но раздялата им бе изгорила всички мостове към зараждащото се приятелство. Монро остана с впечатлението, че той я търпи само заради близката й дружба с Тали, но й се доверяваше само привидно, заради приятелството й с Регън.
Монро не искаше да се държи невъзпитано и го последва в кухнята. В голямо гърне къкреше бамя, а откъм фурната се носеше приятен аромат на ориз. Сойер се подпря на плота и скръсти ръце пред гърдите си.
Единственото, по което си приличаше с Кейд и Тали, бяха очите, макар че неговите бяха няколко тона по-светлозелени. Иначе пясъчнорусата му коса, широкото красиво лице, готово да разцъфне в усмивка, си бяха лично негови. Беше господин Типичен американец. Мъжът трябваше да носи бейзболен екип и по всяко време да разполага с ябълков пай. Всички обичаха Сойер, което подлудяваше Регън.
— Е, какво те води в дома ми? Най-добрата ти приятелка те изпрати да проучиш плановете ми за фестивала ли? – попита той с любезен глас, но прозиращият под него състезателен дух изтри усмивката й и я накара да се заиграе с поканата за благотворителния коктейл.
— Тя е прекалено погълната от своите планове, за да мисли за твоите. – Всъщност Регън се интересуваше от него много повече, отколкото през всички изминали години, но това беше нещо, което със сигурност нямаше да му каже.
Той изсумтя „ммххъъ“ и разбърка яденето в гърнето. Носеше панталон в цвят каки и бял потник. Карирана риза висеше на дръжката на едно чекмедже. След като опита бамята, насочи дървената лъжица към гостенката и подхвърли:
— Замислил съм грандиозни неща. Грандиозни неща. Можеш да й предадеш това.
— Аз наистина нямам нищо общо, Сойер. Дори не съм член на някоя от комисиите.
— Наел съм градския оркестър на Котънблум, Мисисипи. Договорът е подписан.
Монро ахна. Регън щеше да остане като попарена. Една от първите точки сред задачите на приятелката й беше да преговаря с оркестъра за собствения си фестивал.
— Как успя?
— Помолих стария Банкрофт да им дари няколко инструмента. – Усмивката му беше като на Чеширския котарак при среща с Ханибал Лектър*.
[*Литературен герой от поредица романи на Томас Харис. – Б. пр.]
— Добър ход – сви устни тя.
— Благодаря за подкрепата. – Мъжът поклати глава, но в ъгълчетата на устните му се таеше искрена усмивка. – Нуждаем се от паричната награда.
— На какъв обществен проект залагаш този път?