Подаде му я. Отпечатъците от пръстите му зацапаха белия луксозен плик, докато вадеше поканата, напечатана с черни релефни букви:
— Господин и госпожа Таруотър ви канят на вечер на забавления и благотворителност – прочете с предвзето изискан тон. – И къде е развлечението?
— Предполагам, това е нещо като благоприличен намек за изобилие от ядене и пиене. Ако има и музика, непременно ще бъде Франк Синатра. Най-много „Игълс“, в случай че хората се поотпуснат.
— Звучи забавно. Може да дойда аз, ако Тали не иска. Като представител на семейство Форнет. – Захвърли поканата върху червена кутия с поне десетина чекмеджета, повечето от които бяха отворени и пълни с различни гайки, болтове и инструменти.
— Официалното облекло е задължително. Носиш ли си костюм?
Той завъртя гаечния ключ в ръцете си и се усмихна. Този път усмивката му продължи по-дълго, сякаш паметта на мускулите му най-после се беше събудила. Два от долните му зъби бяха леко криви, но останалите бяха прави и бели и се открояваха на фона на тъмната брада.
— Предполагам, че ще намеря нещо подходящо. Чичо Делмар има стар син фрак с жабо, в който ще успея да се напъхам.
— Струва си да се види изражението на госпожа Таруотър... – Монро се разсмя и се приближи, за да погледне двигателя. – Ще накараш ли това старо нещо да се движи отново?
Той изтри ръцете си в дънките, преди да нагласи ключа и да започне да навива някакъв болт. Мускулите на ръцете му се напрегнаха. Монро отново придърпа полата си.
— Беше на татко. – Простичките думи съдържаха цялото богатство от чувства, което по нейни подозрения се криеше зад празното му, безизразно лице.
Не каза нищо, само продължи да стои до него, докато той работеше. Мълчанието, което се настани между тях, й се стори странно комфортно.
Инструментите изглеждаха като продължение на дългите пръсти на ръката му. Движеше се с грациозни, премерени движения, които й действаха хипнотизиращо. Ефектът беше като да наблюдава актьор или музикант. Празнотата в стомаха й стана по-осезаема, а гласът й беше дрезгав и изпълнен с копнеж, който не можеше да определи.
— Много те бива в ръцете.
Той вдигна рязко глава.
— Поне така казват.
Онова, което беше започнало като благоговение пред героя, спасил я от Сам, постепенно бе преминало в младежко увлечение. Фантазиите, които беше таила през всички години, се оказаха нереални и наивни като от филм на „Дисни“. Като се изключи мигновеното докосване на устните му до бузата й през онази последна нощ, никога не се бяха целували. Нямаше представа какво бе означавала за него преди толкова години, нито защо бе продължил да се разхожда по реката при всяко пълнолуние.
Но едно нещо й стана болезнено ясно. Вместо да изтлеят през годините, чувствата й просто се бяха спотаили, за да бликнат сега под формата на безсрамна, зряла похот. Дали и той усещаше електрическите искри, прехвърчащи между тях?
Монро сновеше около него, неотменно следвана от погледа му. Тя избута купчина документи настрани върху плота от неръждаема стомана и кръстоса крака, като се опита да наподоби сексапила на манекенките от „Виктория Сикрет“*.
[* Световноизвестна американска марка за бельо. – Б. пр.]
Не последва реакция от негова страна.
— Тали ми каза, че притежаваш патент за някои механични... неща. – Не й се искаше да признае, че няколко пъти беше препрочела статията, попаднала й случайно, в едно списание. Снимката, която съпътстваше статията, го показваше в момент, в който се готвеше да скочи от самолет. Този мъж беше обобщеният образ на човек, готов да поема рискове във всички аспекти на живота си.
Кейд отново се зарови под капака и лицето му потъна в сянка, но в думите му имаше голяма доза хумор:
— Аз предпочитам далеч по-техническия термин „джаджи“.
Тя отпусна крака и ги заклати от плота, а нервността й се усилваше с всеки следващ удар на сърцето. Металният ръб се заби болезнено в задната страна на бедрата й.
Наистина ли лицето му се приближи леко към нея? Той изтри гаечния ключ в подгъва на тениската си и се загледа някъде над раменете й.
— Продаваш патентите на най-щедрия купувач? – попита тя.
— Всъщност лицензирам проектите си. Така запазвам правата си върху тях и печеля пари за времето на срока на договорите.
— И има компании, които са готови да плащат, за да ги използват?
— Миличка, те се бият за тях. Двамата с партньора ми играем един срещу друг, за да вдигнем цената. Ние сме безскрупулни. Аз съм безскрупулен. – Думите му прозвучаха като предупреждение.
Всичко, което беше прочела, потвърждаваше, че той казва истината. Сигурно трябваше да е уплашена. Но не беше. По-скоро беше заинтригувана.