— Това е невероятно. Къде се научи как да... – Повдигна рамене, не знаейки как да завърши изречението. Фактите от миналото някак не съответстваха на човека, в когото се беше превърнал.
— Какво? Да проектирам двигатели и да преговарям? – Въртеше ключа в здравата си ръка отново и отново с несъзнателен жест, очевидно отдавна превърнал се в навик. – Баща ми ме научи да поправям автомобили. И след това... когато нещата се сринаха, много бързо ми се наложи да осъзная, че не можем да си позволим механик. Случи се съвсем естествено. Може и да напуснах гимназията, но минах през сериозна школа. Имах възможност да постъпя в колеж, но трябваше да се погрижа да останем заедно като семейство. Да осигуря на Тали и Сойер нормален живот, доколкото беше по силите ми.
Ами твоят живот?, искаше й се да попита. Нотка на отчаяние, каквото сигурно вътрешно изпитваше, се усещаше във вече познатия й отбранителен тон. Искаше й се да скочи и да го прегърне.
— В свободното си време четях технически наръчници. След това Сойер отиде да учи за инженер и преглеждах учебниците му, когато се връщаше у дома в събота и неделя. Междувременно разбрах, че само теория не ми е достатъчна. Научих се да разглобявам двигател и да го сглобявам отново. Имах и вроден усет за това как да го накарам да работи по-добре. И се получи.
Монро изобщо не се съмняваше, че простичкото му изявление прикриваше години на упорита работа и жертви.
— Защо се установи в Сиатъл?
— Не знам. Може би защото е съвсем различно от Луизиана. Студено. Няма крокодили и насекоми, достатъчно големи, за да могат да те изядат. – Въпреки шеговития тон, посланието беше смущаващо.
Съвсем различно от Луизиана.
— Освен това нямаш семейство.
— Не, нямам. – Даваше ли си сметка за празнотата, която се отразяваше в очите му? Но после тя изчезна и Монро се запита дали не й се бе сторило. Гласът му се разведри: – Някои хора ми завиждат за това.
Въпросите продължаваха да извират. След като направи толкова много за брат си и сестра си, защо ги изостави така неочаквано? Но имаше друг, който изгаряше гърлото й, докато най-после излезе:
— Имаш ли си приятелка там?
— Нищо специално.
— Какво значи това?
Той повдигна вежди, а ъгълчетата на устата му се скриха в брадата.
— Означава, че не съм монах, но никоя жена не изплаква очите си, че не съм до нея.
Монро изсумтя, но отговорът определено я задоволи. Памучната й пола се нави около бедрата и тя се размърда, за да я дръпне надолу. Този път вече можеше със сигурност да каже, че погледът му се плъзна по цялата дължина на краката й. Температурата се покачи с още няколко градуса.
— Е, трябва да тръгвам.
— Всъщност бих могъл да се възползвам от помощта ти. – Той сви и разтвори наранената си длан. – Два дни работих много и почти не чувствам пръстите си. Още малко и ще успея да запаля двигателя.
— Кейд, ама наистина... – Плъзна се по ръба на плота, улови ръката му и започна да разтрива дланта му с палците си. – Казах ли ти, че се претоварваш и пришпорваш нещата?
— Нищо не мога да направя. Обичам всичко да се случва на момента. – И доколкото намекът беше ясен, самоиронията тушира плашещото значение на думите му.
— На колко години си? Дванайсет?
— От тази жега мозъчните ми клетки направо завряха. Изглежда, се връщам назад. Дори преди малко се скарах със Сойер заради този пикап. – Усмивката му се изкриви в гримаса. – Не мога да нараня ръката си повече, нали?
Тя се поколеба, долавяйки, че разправията с брат му го притесняваше повече, отколкото му се искаше да признае пред нея. Като прибавеше към това и враждебния тон на Сойер по-рано, можеше да си направи извода, че събирането на семейство Форнет не е минало с прегръдки и усмивки.
— Няма да влошиш нещата, но не ми е приятно да виждам, че те боли. – Ръката му трепна в нейните, а стремително прошепнатите думи едва сега започнаха да се разкодират в съзнанието й. Господи, дали и тя не оглупяваше от жегата? – Мразя, когато пациентите ми изпитват болка.
— Приемаш работата си твърде сериозно, а? Проявяваш интерес, надхвърлящ служебните ти задължения?
Сега беше моментът да пусне ръката му, но не можеше нито да разтвори пръстите си, нито да престане да го докосва.
— Каква помощ очакваш?
— Аз... Какво?
Тя вдигна поглед и бавно, преднамерено го плъзна по широките гърди под тънката тениска, после нагоре към врата, където мускулите работеха усърдно, и накрая към устата в момента, в който езикът му облизваше долната устна. Хладният въздух от вентилаторите погали краката й и развя полата й. Монотонното им бръмчене се сливаше с ритъма на тихата музика. По-близо, по-близо, по-близо.