— Имал си нужда от мен? – Гласът й беше дрезгав, когато вдигна очи достатъчно, за да срещне неговите с наситения тъмнозелен цвят на красиво магнолиево листо.
— И сега имам. – Шепотът му я привлече още крачка по-близо. Докато прочистваше гърлото си, погледът му гореше. – Искам да кажа, нуждая се от твоята помощ за някои от частите ми.
— Частите ти! – Пусна ръката му и отстъпи назад.
— Имам предвид определени части. – И двамата едновременно погледнаха към чатала му. Кейд разтри тила си с ръка. Руменина плъзна по скулите му, въпреки че тихо се засмя.
Усмивката му заличи белега, оставен от многото години на отчаяние, и тя й отвърна инстинктивно. Беше готова да облече клоунски костюм и да я замерват с пай в лицето, за да може да я вижда винаги. Не знаеше какво означава това, но със сигурност не беше на добро.
— С удоволствие ще ти помогна с частите.
Бурен смях разтресе гърдите му и предизвика лавина в стомаха й. Когато най-после затихна, й направи знак да се приближи. Монро стоеше почти до двигателя. Той застана зад нея, без да я докосва, но достатъчно близо, за да усеща присъствието му с всяко косъмче по кожата си.
Ръката му се обви около нея с протегнат гаечен ключ и напрегнатите мускули се притиснаха към нейните. Тя го взе и усети топлината от дланта му върху метала. Кейд се облегна на пикапа, обграждайки я като в клетка. Лекото търкане на дънките му върху голите й крака я накара да задиша учестено. Въпреки че носеше сандали с висок ток, той се извисяваше няколко сантиметра над нея.
Показа й тъмна вдлъбнатина, от която излизаха няколко успоредни маркуча.
— Ето там.
Тя пъхна пръсти в цепнатината и опипа наоколо, при което ключът издрънча от непохватния й опит.
— Не съм сигурна...
Кейд застана плътно зад нея и покри ръцете й със своите. Всичко в него напрягаше сетивата й. Той миришеше на грес, на пот и на сапун. Комбинация, за която никога не бе предполагала, че може да бъде толкова чувствена, но на него му отиваше. При това толкова, че сведе лице към сплетените им ръце и си пое дълбоко въздух.
През памучните дрехи усещаше твърдото му, топло тяло. Желанието я разтърси като първа светкавица преди буря. Искаше й се да захвърли ключа и да се отпусне в прегръдките му. Но не го направи. Подобно поведение противоречеше на навика й да държи мъжете на безопасно разстояние.
Личният й живот в най-добрия случай можеше да се нарече оскъден. Няколко срещи с мъже, които приемаха приятелското й, малко дистанцирано държание като начин да се прави на недостъпна. Нито един от тях не успя да спечели доверието й, което доведе до цяла серия от краткотрайни връзки. Затова и не съжаляваше, когато те си тръгваха.
— Ето, усещаш ли? – Дъхът му погали ухото й и тя се обърна в очакване на нещо повече.
Господи, да, усещаше го. Всеки милиметър от тялото му, силното притегляне въпреки изминалите години, разтърсващите я тръпки. Дали случващото се между тях беше обикновена похот, или нещо по-отдавнашно, по-първично? Инстинктите й вземаха връх над вкоренените навици.
— Гайката е точно под пръста ми. Усещаш ли я? Нагласи ключа около нея, а аз ще ти помогна да я затегнеш. – Обърна се към нея и носовете им почти се докоснаха. Черна смазка се беше размазала над ъгъла на едното му око и се бе напластила в дълбока бръчка на челото му, сякаш да подчертае преживените тежки години.
— Усещам я. – Шепотът й едва успя да пробие обгърналия ги тежък, влажен въздух. Разумът й казваше, че трябва да се раздвижи и да свърши работата с ключа. Но не можеше да направи нищо друго, освен да наблюдава как твърдите косми на брадата идеално оформят устните му.
— Добре ли си? – попита той.
Да, като човек, току-що излязъл от кома. Неориентирана и объркана.
— Даже страхотно!
— Е, чудесно – изкриви устни Кейд. – Готова ли си да започнем?
Тя се стресна и се притисна неволно към него.
— Какво?
— Да затегнем гайката.
— Да, да. – Само късметът й помогна да нагласи правилно ключа. Кейд изсумтя окуражително, с което изобщо не й помогна да се съсредоточи. Щом му направи знак, той обви здравата си ръка около нейната и завъртя силно.
— Отлично. Мисля, че е достатъчно – каза със задоволство и се отдръпна.
Въздухът около тях се разреди, напрежението изчезна и й стана по-лесно да разсъждава трезво.
— Защо не останеш за вечеря? – предложи той. – Ще можеш лично да предадеш поканата на Тали.
— Не съм сигурна, че присъствието ми е приятно на Сойер.
Изцапаната с грес бръчка на челото му стана по-дълбока.