Дишането й постепенно се възстанови и тя си позволи пет секунди само да вдишва и издишва, да вдишва и издишва, докато хриповете утихнаха. Превъртя се на колене и длани и се ослуша. Сам оглеждаше храстите в далечния край на двора, където ръждясваха детските й катерушки, а бризът леко задвижваше една от люлките. Във въздуха се долавяше мириса на океана, въпреки че бяха на стотина мили от брега.
Не можеше да остане и да си играе на котка и мишка в оградения двор. Прихвана нощницата си, за да не се развява като бяло знаме на поражението, заобиколи басейна, излезе през задната врата и замря за миг в колебание.
Нямаше къде да отиде. Баща й живееше на Карибите с новото си семейство, а ако се появеше в дома на Регън, родителите на най-добрата й приятелка щяха да я засипят с въпроси, на които Монро би се срамувала да отговори. Чу изпукването на клон и приближаващия глас на Сам и се втурна в неизвестното.
Кейд Форнет се промъкваше в нощта под светлината на пълната луна. Ако началникът на полицията в Котънблум, Мисисипи, го хванеше отново в нарушение, със сигурност щеше да се озове в затвора. Последният му разговор с шериф Томасън не беше преминал особено добре. Обвиненията му бяха жегнали гордостта на Кейд. Обидните подмятания за наднорменото тегло и незавидната интелигентност на шерифа му костваха изкълчена ръка и няколко натъртени ребра.
Среднощното бракониерство на Кейд беше по-опасно сега, когато беше влязъл в полезрението на Томасън, но трябваше да осигури прехраната на семейството си, колкото и оскъдна да беше тя. Освен това той никога не изпразваше напълно мрежите, а взимаше само толкова, колкото е необходимо за две прилични порции. А капаните му за зайци носеха полза за всички. Котънблум, Мисисипи, се гордееше с прословутите си домати и кметът не би искал заешките набези да унищожат тази репутация. В действителност правеше услуга на града. Дори този аргумент не беше успял да промени непреклонното поведение на шерифа при последната им среща.
Кейд се подхлъзна в калта близо до малката метална лодка, скрита сред високата тръстика недалече от брега. Застина приведен и се ослуша. Чуваше само ударите на собственото си сърце, но косъмчетата по врата му бяха настръхнали. Напоследък нищо не бе в състояние да го уплаши, освен мисълта, че могат да го отделят от близките му и да го затворят някъде, откъдето не би могъл да ги брани.
Да не би полицията да бе открила лодката му? И шерифът го причакваше? Трябваше ли да бяга? Изминаха не повече от десетина секунди.
— Кой е там? – разнесе се момичешки глас, треперещ зад престорената смелост. – П-по дяволите, Сам, остави ме на мира.
Той се промъкна напред, разтвори безшумно тръстиката и надникна през образувалата се пролука. Фигурка в бяло се беше сгушила на седалката в лодката му. Коленете й опираха в брадичката, ръцете й се свиваха в юмруци и се отпускаха.
Няколко пъти я беше виждал в Котънблум, въпреки че не можеше да си спомни името й, ако изобщо някога го е знаел. Тя беше приблизително на възрастта на сестра му, но се държеше като южняшка принцеса. Едно от онези момичета, възпитани да знаят своето място в света, към който той очевидно не принадлежеше. Какво, по дяволите, търсеше тя в реката?
В последните няколко години инстинктът за самосъхранение беше станал негов постоянен спътник. Очевидно бе много добър, след като все още не го беше забелязала. От друга страна, нямаше на кого да се оплаче по-късно. Никой не би повярвал на думите на един блатен плъх от Луизиана срещу показанията на богато момиче. Отпусна тръстиката, отстъпи крачка назад и ботушът му затъна в калта.
— Не се приближавай. И-имам пистолет. – И последният намек за кураж беше изчезнал от гласа й, заменен от ужас. Беше се свлякла наполовина от седалката и лодката се люлееше едва забележимо в плитчините. Непознатата му приличаше на уловен заек, готов да прегризе крака си, за да избяга.
Какво щеше да се случи, ако Тали се нуждаеше от помощ, а той не беше наблизо? Вдигна поглед към луната и изруга тихо. Прилив на съпричастност го накара да свали бейзболната шапка и да излезе от прикритието си с протегнати напред ръце. Макар да нямаше признаци, че е въоръжена, все пак бяха в Мисисипи.
— Всичко е наред, момиче. Няма да ти направя нищо. Казвам се Кейд Форнет.
— Н-не се приближавай, иначе ще... – Тя огледа пространството около краката си.
— В лодката ми няма оръжие. Освен ако не решиш да ме удариш по главата с греблото.
— Това вашата лодка ли е? Съжалявам. Трябва ли ви? – Момичето очевидно не можеше да реши как да постъпи. Доброволно да се откаже от скривалището си или отново да се свие в ъгъла.