Два дълбоки белега бледнееха в дълбоките бръчки върху отпуснатата кожа на лицето му. Делмар никога не говореше за участието си във войната, но сега, когато беше по-голям и по-зрял, Кейд знаеше, че чичо му носи белези от рани, невидими за очите.
Преди родителите им да загинат, той се отнасяше с пренебрежение към своя чичо и малко се срамуваше от него. Кратката му работа като чистач беше най-лошото.
Тогава още не беше стигнал до дъното, когато попадналото в капаните на Делмар животно му се струваше като божи дар. Чичо му не хранеше никаква истинска или въображаема обида към племенника си и делеше с него каквото можеше. Нещо, за което цял живот щеше да му е благодарен.
Без да сваля очи от Монро, Кейд отмести с крак един от кухненските столове, седна и се протегна, за да раздвижи схванатите мускули на гърба си. Гаражът на Сойер не беше много удобен. Той използваше пространството да човърка по колите си, а не за доходоносна дейност.
Ако останеше по-дълго, Кейд щеше да обнови гаража, да сложи климатик и да купи по-добро оборудване. Удобството да имат река в задния двор като на изпитателен полигон беше огромно предимство. Насоката на мислите му би трябвало да събуди желание да побегне към най-близкото летище. Той изтласка от ума си плановете за бъдеще в Котънблум; не ги изхвърли, просто ги затаи дълбоко в съзнанието си като нереалистични.
— Бартоломю загатна, че ще набира допълнително персонал. Някой, който да чисти, да помага с документацията... такива неща – говореше Монро. – Намини, ако проявяваш интерес.
— Много мило от твоя страна. Ще се отбия скоро. – Това означаваше, че Делмар може да се появи или утре рано сутринта, или след три месеца. Неговата представа за време се въртеше около ловния и риболовния сезон.
Всички взеха купичките с бамя и насядаха около старата кръгла, издраскана кухненска маса. Като съдеше по състоянието, до което брат му бе докарал пикапа, Кейд се изненада, че не я беше нацепил за подпалки. След като семейството се беше събрало за първи път след толкова години, разговорът естествено се насочи към миналото.
— Старият Реймънд можеше да уцели катерица от сто и петдесет метра с прашката си. Никога не съм ставал свидетел на подобно нещо нито преди, нито след това. И всички от семейство Форнет могат да виждат в тъмното. Казват, че един от предците ни спасил някаква вещица в блатата и тя го омагьосала.
Монро се засмя, но всички останали просто кимнаха. Недоверието в усмивката й обаче остана.
— Сериозно ли говориш? Всички? Даже ти, Тали?
— Е, не колкото момчетата, но по-добре от много други. Чичо Делмар малко преувеличава. Не е като да сме котки или нещо подобно. – Тя подпря брадичка върху ръцете си. Изглеждаше по-щастлива, отколкото приятелката й я беше виждала от доста време насам.
— Ние от рода Форнет сме родени нощни ловци. Имаме това предимство пред конкуренцията – намигна Делмар.
— Никога не съм го знаела – измърмори Монро и хвърли преценяващ поглед към Кейд. Той се беше навел към купата с бамя. Имаше толкова неща, които не знаеше за него.
— Помниш ли нощта, в която се заплете в бодливата тел, Кейд?
Той докосна мястото на белега. Знаеше точно къде се намира, не би могъл да го усети през дрехите.
— Как бих могъл да я забравя? Висях там половин час, преди да ме откриеш.
— В първия момент се притесних, че нямаш заложбите на истински ловец, но ти наистина ме впечатли. Стана човек от теб, момчето ми.
Очите на всички се обърнаха към него и той само сви рамене. Нямаше начин да признае колко дълбока рана беше получил през онази нощ. Не беше видял заграждението, защото бе гледал през рамо, убеден, че нещо го преследва, без да знае какво – животно или призрак.
Цял живот беше ловувал, но тогава за първи път това имаше особено значение. Да хване нещо не беше въпрос на гордост, а единственият начин да осигури питателна храна за Тали и Сойер за следващия ден, вместо отново да отвори консерва със свинско и боб. Никога дотогава не беше излизал на лов с такова отчаяно настървение.
Независимо от способността си да вижда в тъмното по-добре от всеки друг човек, за шестнайсетгодишен младеж, чието въображение все още не беше потиснато от суровата действителност, сенките криеха хиляди опасности. След като Делмар освободи дрехите му от бодливата тел, продължи да ловува, въпреки смъдящата болка в раздраната страна. Едва призори успя да убие един елен. Но това не предизвика еуфоричен изблик на адреналин, а само облекчение и притъпяващо болката изтощение.