Делмар му даде малко уиски, преди да зашие раната. Неспособен да държи очите си отворени дори минута повече, Кейд реши да пропусне училището този ден с обещанието да не го прави повече, но отсъствията се трупаха и в крайна сметка трябваше или да повтаря годината, или да се откаже. Малко след като напусна гимназията, откри Монро в лодката си.
Усети леко докосване върху срязаната ръка. Беше я свил здраво в юмрук до крака си, болка пронизваше нервните му окончания. Разтвори длан, сякаш Монро беше лек за болката. Пръстите й се вплетоха в неговите, палците й внимателно започнаха да масажират белега.
Бледата усмивка угасна, щом сините й очи срещнаха неговите. Монро не би могла да разбере напълно детството му – не искаше да я товари с потискащи подробности, но знаеше достатъчно, за да не се налага да се преструва пред нея. Всъщност знаеше много повече от всеки друг, дори от семейството му.
— Какво мислиш, Кейд? – попита Сойер.
Да откъсне поглед от нейния беше като да отдели два магнита.
— За какво?
— Ако успееш да поправиш мотора на чичо Дел скоро, ще се съгласиш ли да дойдеш с нас по реката? Нещо като да преживееш отново миналото?
Това беше последното, което би желал да направи. Не трябваше да възкресяват миналото. Докато се опитваше да измисли някакво извинение, телефонът на Монро иззвъня. Тя издърпа ръката си от неговата и бръкна в чантата си, за да го извади.
— Хайде, ще бъде забавно – подкани го брат му.
Кейд го стрелна с поглед. Това предложение за примирие ли беше, или бе изпитание? Хванаха го в момент на непривична нерешителност.
— Е, какво ще кажеш, момче? – настоя чичо Дел.
Прехапала долната си устна, Монро върна текстово съобщение и пусна телефона обратно в чантата. Дали беше Андрю Таруотър? Ревността придаде на думите му непреднамерена острота.
— Разбира се. Както искате.
— Виж, ние нямаме нужда от присъствието ти – сопна се Сойер и в гласа му се прокрадна детинска раздразнителност.
Кейд се беше провалил на изпита и трябваше да поработи упорито, за да спечели няколко допълнителни точки. Подръпвайки космите на брадата, насочи цялото си внимание към брат си, въпреки че ясно усещаше въздишките и движенията на Монро.
— Не, държа да дойда. Напоследък единственият ми досег с лодка или вода е резервоарът, който използваме за охлаждане на двигателите.
Сойер се отпусна на стола и започна да играе с лъжицата си.
— Ще посетим всичките си стари свърталища.
— Вечерята беше чудесна, момчета, но рано сутринта трябва да отворя залата – обади се Тали и се изправи. – Ще се видим ли утре, Монро?
— Определено. А ще дойдеш ли на благотворителния коктейл?
— Съмнявам се – засмя се тя, сякаш някой току-що беше разказал глупав виц. – Компанията не е по вкуса ми.
Хлопването на дървената врата прикани всички към действие. Монро скочи, събра припряно купите и ги отнесе до мивката. Сойер й направи знак да ги остави.
— Кейд ще ги измие по-късно, нали, брат ми? – После обърна глава и започна да обсъжда с чичо Делмар риболовните такъми в килера.
— Мога да помогна да разчистим. – Тя потърка ръце в предната част на полата и улови с пръсти подгъва. Това само привлече вниманието на Кейд към стройните й бедра и онова, което се намираше между тях.
— Категорично не. Работила си цял ден. А и краката ти сигурно са отмалели с тези обувки.
Едното ъгълче на устата й се изкриви, докато оглеждаше глезените си.
— Не ходя така на работа.
Когато вдигна очи нагоре, Кейд забеляза, че в тях за миг премина сянка на ужас. Дали току-що не бе признала, че се е преоблякла заради него? Устата му пресъхна. Какво трябваше да направи? Срещите му в Сиатъл обикновено включваха изискана вечеря и споделена нощ. Един истински джентълмен не би я преметнал през рамо, за да я отнесе в спалнята. По-скоро би я... изпратил до колата й?
— В такъв случай ще си тръгвам – заяви тя и се отправи към вратата. Той я изпревари и отвори рамката с мрежата. – Знаеш, че не е нужно да...
— Знам, но въпреки това ще го направя.
Вървяха мълчаливо. Потискащата жега на деня бе отстъпила пред вечерния хлад. Тя се настани на шофьорската седалка. Това го върна назад във времето, когато наблюдаваше усмихнатите лица на родителите си, потеглящи на последното си пътуване.
Преди да успее да затвори вратата, сграбчи с ръка волана, почти докосвайки пръстите й.
— Ще ми изпратиш ли съобщение, когато пристигнеш?
Върху лицето й се изписа изненада, примесена с раздразнение.
— Мога да се грижа за себе си. Имам черен колан, ако си спомняш.
Мъжът преглътна, не знаейки как да обясни нелогичната необходимост да е сигурен, че тя е в безопасност. И отклони поглед. Един козодой кацна на близкия клон и подхвана натрапчивата си песен, изпълнена с тъга.