— Нямах предвид това. Видях те в действие. Но... ако пред джипа изскочи елен, възникне някаква повреда или нещо такова? – Вероятно имаше стотина други хора, на които би се обадила преди него, в случай че се нуждаеше от помощ. Сигурно сред тях беше и Таруотър.
Тя обви пръсти около ръката му и я стисна леко, преди да посегне към чантата си.
— Разбира се, че ще ти изпратя съобщение. Какъв ти е номерът?
Веднага щом извади телефона, Кейд й продиктува цифрите, благодарен, че не го беше накарала да изрече страховете си на глас. На лунна светлина изглеждаше по-млада и уязвима, а това го върна с десет години назад. Монро включи двигателя. Но той не се отдръпна.
— Лека нощ, Кейд – каза тя.
Беше сe върнал в Котънблум само временно. Нямаше право да я целуне. За да накара краката си да се движат, му беше необходима нечовешка воля.
— Лека нощ, Монро.
Сенките на дърветата от двете страни на пътя бързо погълнаха задните светлини на джипа. Той остана загледан в тъмнината, докато телефонът му иззвъня.
Прибрах се. Когато имаш нужда от помощ с някои части, ми се обади.
Тревогата му се разпиля подобно на пясъчен замък под напора на напиращия като вълна смях. Не знаеше дали тя флиртува с него, или не, и тази несигурност беше едновременно изнервяща и вълнуваща. Милион пеперуди запърхаха в стомаха му. Козодоят се обади отново, но този път песента му беше присмехулна.
Две нощи по-късно Монро лежеше на дивана, вперила поглед във вентилатора на тавана, който се въртеше ли въртеше в кръг без какъвто и да било видим прогрес – също като мислите й. Кейд беше отменил последната им среща, без да обясни причините. Попита Тали, но тя само вдигна рамене и завъртя очи към тавана. Сега, когато имаше номера му, започваше вече двадесети вариант на съобщение, но всяко следващо й се струваше по-детинско от предишното.
Всяка следваща тяхна среща им подсказваше нещо ново, но смисълът на посланието ставаше по-дълбок и объркващ. Той беше съвсем различен от образа в младежките й спомени, но под грубото му и понякога отчуждено изражение все още разпознаваше преждевременно порасналото момче, което я бе защитило опази нощ и бе идвало при нея многократно след това.
Неговата настойчивост да му се обажда непрекъснато беше породена от дълбок страх. Страх, който Кейд категорично отказваше да признае, и състраданието смекчи първоначалната й реакция. Отдавна не се нуждаеше от нечия закрила, но му дължеше поне успокоение.
Животът й изглеждаше свързан с онази нощ, променила траекторията му завинаги. Тогава тя се беше заклела никога повече да не зависи от когото и да било, дори от майка си. Най-вече от майка си.
Монро изгледа всички видеозаписи за самоотбрана, които бяха налични в библиотеката, и сама разучаваше движенията от популярните филми с Джеки Чан в уединението на стаята си. Въпреки нарасналата й самоувереност, нощем винаги залостваше вратата, независимо дали в къщата имаше мъж, или не.
По времето, когато с Регън бяха настанени в една стая в общежитието на колежа, бе подпряла дръжката на вратата с облегалката на стола един-единствен път. Изражението на приятелката й беше въплъщение на нямо удивление и Монро най-после си даде сметка колко странен и безсмислен беше този навик. Въпреки това измина почти година, преди да може да заспи спокойно. Овладяването на жиу-жицу подсили самочувствието й и й даде още едно оръжие, с което да пребори страховете си.
Телефонът й иззвъня. Стомахът й се сви нервно. Погледна дисплея и усети, че ръката й трепери. Не беше Кейд, а едно момиче от програмата. Изпита едновременно облекчение, разочарование и тревога.
— Здрасти, Кайла. Какво има? – попита тя и приседна на дивана.
— Мон... Монро? – Зад разплакания, разтреперан глас се чуваше жужене на множество гласове и от време на време изблици на пиянски смях.
— Какво се е случило? Къде си? – Скочи на крака, загледа се в решетката на празната камина и насочи всичките си сетива към идващото от другия край на линията.
В слушалката се разнесе ридание и тя почувства осезаемо отчаянието и страха на момичето.
— Всичко ще бъде наред. – Думите й се препъваха една в друга зад спокойствието, което се опитваше да внуши. Подхлъзна се с джапанките, залитна на път към верандата и удари болезнено бедрото си в парапета. – Само ми кажи къде си. Идвам да те взема.
— В „Таверната на Ривършак“. – Гласът на Кайла премина в едва доловим шепот.
Заведението беше известно като местното свърталище в луизианската част на Котънблум. Не беше долнопробно, но не минаваше и за изискано и можеше да се похвали с мишени за дартс, билярдни маси и бар, предлагащ леденостудена бира и среднокачествен алкохол. Но Кайла нямаше осемнайсет години и не би трябвало да се намира там.