— С Дилън ли си?
Кайла не се беше отличавала и не бе привличала вниманието на останалите в програмата, но през изминалия месец не правеше нищо друго, освен да разсейва всички с постоянните си възторжени излияния за новия си приятел. Монро остана с впечатлението, че той не е по-голям от нея.
— Страх ме е! – Звучеше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. – О, господи, той ме видя!
Връзката прекъсна.
— По дяволите! – измърмори Монро, загледана в помръкналия дисплей. Набра номера й и зачака, притиснала телефона между рамото и ухото си, докато включи двигателя и направи обратен завой. Безгрижният, насечен тон на автоматичния секретар, предлагащ да остави съобщение, беше в пълен контраст с уплашения, сълзлив глас на момичето отпреди няколко секунди.
Монро хвърли телефона на съседната седалка и натисна педала на газта. Естествено, всички светофари в града светеха червено и тя блъскаше с юмруци волана и ругатните й ставаха все по-цветисти. Телефонът й иззвъня, когато беше на две минути от бара, и от нерви едва не го изпусна на пода, преди да отговори.
— Добре ли си? Почти пристигнах, миличка. Дръж се.
— Какво става, дявол да го вземе? – Дълбокият, плътен глас сякаш се разля в нея.
След продължителното му мълчание през последните няколко дни обаждането й се стори едва ли не плод на въображението й. Погледна дисплея, за да се увери.
— Извинявай, Кейд, помислихте за някой друг.
— Очевидно. За кого? – ядосано попита той. Какво право имаше да й се гневи?
— Нямам време да говоря сега. Възникна непредвидена ситуация, с която трябва да се справя. – Зави към паркинга на таверната и паркира в отдалечената част, където паважът преминаваше в чакълеста алея.
— Имаш трийсет секунди да ми кажеш къде си и какво става.
Заповедническият тон я подравни.
— Пред „Таверната на Ривършак“. Едно от момичетата ми има нужда от мен.
Прекъсна връзката, скочи от джипа и набра номера на Кайла. Отново гласовата поща. Телефонът завибрира и върху дисплея се изписа името на Кейд. Отклони обаждането и пъхна апарата в задния джоб. Той нямаше нужда от физиотерапевт, за да се справи с нараненото си его.
Мъж с вид на бияч се беше настанил на висок стол до вратата и плъзгаше пръст по дисплея на телефона си. От долната му устна, против всички закони на гравитацията, висеше запалена цигара. При приближаването й вдигна глава и обходи тялото й с многозначителен поглед, който я накара да съжалява, че не бе разполагала с поне две минути, за да смени късите черни шорти и червения потник с нещо, което казваше не толкова: „Поръчай ми едно питие и може да ти излезе късметът“, колкото: „Забъркай се с мен и ще ти наритам задника“.
Той смукна от цигарата и още преди да издиша дима от дробовете си, попита:
— Имаш ли лична карта?
Главата сякаш беше набита направо върху раменете, а изумително късият му врат беше с ширината на темето му. Сигурно прекарваше часове наред всеки ден в занимания с културизъм, за да се сдобие с тези биволски рамене и дебели ръце, опънали до краен предел тениската с емблемата на заведението на гърдите.
Тя хвърли поглед към паркирания джип и си представи чантата си, захвърлена върху масичката в антрето на къщата й. Отправи му подкупваща усмивка:
— Вече наближавам трийсетте и съм тук, за да взема една приятелка. – Направи няколко крачки към вратата, но той улови китката й с мазна, влажна длан.
— Няма да стане без личната ти карта, миличка.
Тази проява на фамилиарност не беше приятна, а по-скоро унизителна. Успя с лекота да изтръгне ръката си от схватката му. Челюстта на мъжа увисна, цигарата падна в краката му. Монро я стъпка с едно движение на стъпалото си.
— Приятелката, заради която съм дошла, е малолетна, пила е и вероятно плаче в някой ъгъл на заведението ви, докато ми губите времето. Сега искам да знам как е била допусната вътре, след като толкова стриктно проверявате документите за самоличност?
Охранителят измъкна от задния си джоб измачкан пакет цигари и кимна с глава към вратата.
Помещението беше претъпкано с хора. Мъже и жени с работни дрехи се смесваха с момичета в плажни рокли и къси поли и момчета в скъпи дънки и ризи за голф. Пушекът се виеше като ореол около лампите. За разлика от частта на Котънблум откъм Мисисипи, Сойер не бе успял да издейства забрана за пушенето, което беше в полза на бизнеса и привличаше клиенти от двете страни на реката.