Той се разсмя неволно.
— Е, можем да си я поделим за известно време. Имам сестра на име Талула. Двете изглеждате на една възраст. На колко си...? Около тринайсет?
— Да – кимна момичето, но все още изглеждаше готово да скочи зад борда, ако се наложи да бяга.
— Тя обича да идва с мен по тези места. Понякога дори й позволявам да управлява лодката. – Лъжа. Тали мразеше реката. Твърдеше, че й напомня за прекалено много тъжни неща. Опита да се усмихне.
За разлика от него, непознатата беше свикнала да се доверява на хората. Раменете й се отпуснаха, тя издаде трепереща въздишка и се сви отново на седалката. Светлата й коса изглеждаше почти бяла на лунната светлина, чертите й бяха деликатни, а когато прибра зад ушите си няколко непокорно щръкнали кичура, лицето й се откри – мило и невинно като на фея от приказка.
Той се настани на отсрещната седалка и кръстоса по турски крака. Беше се научил кога трябва да се държи като по-голям брат, баща, чичо или приятел. В случая момичето се нуждаеше от по-голям брат.
— Как се казваш?
— Кърби. Монро Кърби.
— Ти да не си международен шпионин като... Бонд, Джеймс Бонд? – Шегата му беше плоска, но свърши работа. Тя се изкикоти. – Какво правиш тук толкова късно, Монро?
— А вие какво търсите тук по това време?
Той едва успя да сдържи реакцията си, ограничавайки се с лека усмивка. Радваше се, че каквото и да се беше случило, момичето беше запазило част от духовитостта си. Реката, разделяща Мисисипи от Луизиана, минаваше през Котънблум. Някога градът е бил едно цяло, но сега двете му страни се бяха изправили една срещу друга като часови на пост. И Кейд, блатен луизиански плъх, не би следвало да се намира толкова нагоре по течението.
— Аз попитах първи. Кой е Сам и защо се страхуваш от него?
Тя се напрегна отново и лицето й се изкриви от ужас. Коленете и краката й бяха издрани, босите й стъпала бяха изцапани с кал, ръцете й бяха ожулени и мръсни. Измачканата й бяла нощница изглеждаше съвсем детска – все пак тя беше в осми клас, ако наистина с Тали бяха на една възраст, но ноктите на ръцете и краката й бяха лакирани в яркорозово.
— Можеш да ми имаш доверие. Кълна ти се – продължи меко.
Цял хор от жаби наруши внезапно настъпилата тишина. Тя не отмести поглед, както правеха някои хора. Нещо премина помежду им, някакво електричество, което го накара да застане нащрек. Не привличане – в него нямаше нищо перверзно, а по-скоро взаимно разбиране, което не можеше да си обясни.
И тогава сякаш се отключи невидима врата и думите се заизливаха като порой. Не само за това, което се беше случило същата нощ, но и за слабостта на майка й към алкохола, развода на родителите й и собствения й срам. Колкото повече му разказваше, толкова повече нарастваше гневът му. Очевидно по Мисури от страната на Котънблум нещата не бяха по-добре, отколкото в Луизиана. По-големи къщи, повече пари, същите проблеми.
— Какво да правя? – Монро пъхна ръце между коленете си, лекият бриз изду предната част на нощницата й.
— Значи, майка ти лежи почти в несвяст?
Тя кимна.
— А този приятел, Сам, редовно ли ти налита?
Момичето прехапа долната си устна и брадичката му потрепери. И отново кимна.
— Какво ще кажеш да се изкачим по насипа, за да избягаме от комарите, и да почистим тези драскотини? Когато се съмне, ще те изпратя до вас.
— Ами Сам?
Невинността е мимолетна, а Монро все още беше дете. Дете, което болезнено му напомняше за Тали. Но докато сестра му щеше да е в безопасност поне докато той е жив, момичето пред него си нямаше никого.
За момент си помисли да нахълта в къщата и да му даде да се разбере на приятеля на майка й, но това само щеше да уплаши Монро още повече, а той самият щеше да се озове в затвора, преди да мигне. Затова потисна гнева си с ясното съзнание, че щеше да го излее, когато му дойде времето.
— Ще се оправя с него по-късно. Ще се погрижа да не те притеснява повече.
Дори да беше доловила заканата в гласа му, тя не попита как смята да го направи. Навярно искаше да съхрани поне отчасти своята невинност.
— Благодаря, Кейд. – Отправи му усмивка, която я озари отвътре и я превърна от сладко момиченце в нещо повече от хубаво, в нещо, което напомняше светкавица, първата лятна светулка или падаща звезда. След миг всичко изчезна. Той премигна и се зачуди дали всичко това не бе плод на въображението му.
Взе под мишница подвижната аптечка на лодката и й помогна да се изкачи по хлъзгавия насип, като придържаше с ръка издрания й лакът. Тя седна, облегна гръб на една топола и се разприказва, докато той почистваше коленете и дланите й. Беше прекалено малка, за да подбира думите си, затова при първите лъчи на пробуждащото се слънце вече знаеше любимия й цвят, какво обича да яде и каква музика слуша. Освен това беше наясно с мечтите, целите и страховете й.