— Това не беше тренировка. – Пусна ръката й, хвана я за тила, прокара пръст по брадичката и наклони главата й към мъждукащото осветление на паркинга. – Момичето лошо ли е ударено?
— Казва се Кайла. Ще се оправи. – Гласът й потрепери, сякаш не беше съвсем сигурна.
Кейд остави лявата си ръка под тила й, а с другата извади телефона от джоба си.
— Звъня на полицията.
— Не! – сграбчи китката му Монро. – Тя не искаше да се обадя. Срамува се и се чувства объркана, а и не мисля, че в крайна сметка ще повдигне обвинение.
— Ти също имаш основание.
Тя погледна встрани. Момичето беше повдигнало коленете си. Лицето беше скрито в шепите й, но раменете потръпваха, сякаш плачеше.
— Ако го направя, Кайла никога повече няма да ми се довери, Кейд. Тогава към кого ще се обърне, ако отново попадне в подобна ситуация?
— Защо трябва да си точно ти?
Погледът й го накара да се почувства като пълен егоист, което беше най-точното определение за него през последните няколко години.
— А защо да не съм аз? – попита го меко. – Някой трябва да защити тези момичета. Както ти се застъпи за мен.
Исусе, пак онази нощ! Онази съдбовна нощ, която постоянно се връщаше и напомняше за себе си. Само че той вече нямаше нищо общо с онова момче. Беше прекъснал връзките си с Котънблум или поне се опитваше да го направи по всички възможни начини. Дори сестра му и брат му се научиха да не разчитат на повече от едно телефонно обаждане на месец и някой и друг чек.
Монро, от друга страна, беше толкова тясно свързана с града, че вече не можеше да си тръгне. Майка й, момичетата, Тали и Регън, пациентите. И той.
Тя се промъкна покрай него, настани се зад волана и включи двигателя. Кейд направи същото. Даде на заден ход, за да я пусне напред. Кайла живееше в квартал на няколко километра от реката, обитаван от долните прослойки на средната класа.
Жълтеникав прах и мръсни ивици зацапваха белия винил, с който беше опасан парапетът, но верандата беше пометена, а люлката се полюшваше на гредите от бриза заедно с икебана от морски миди и полски камбанки, направена от млади ръце.
Кейд ги последва вътре. Монро изчезна във вътрешността заедно с Кайла, а той се залута из кухнята. След кратко ровене из фризера извади пакет замразен грах и го сложи върху пламналата си длан.
В къщата беше подредено, кухнята светеше от чистота, дребни украшения и снимки на млада жена и момиче, фотографирани на различна възраст, покриваха всяка равна повърхност в малкото помещение. Нямаше и намек за баща. Или беше следствие от тежък развод, или никога не беше присъствал в живота им.
Взе най-близката снимка. Кайла без два предни зъба седеше на брега на реката със старомодна въдица от тръстика и заразителна усмивка на детското си лице. Усети угризение на съвестта и в гърдите му се надигна отдавна забравено покровителствено чувство. Откъм съседните стаи до него достигнаха приглушени гласове.
Върна се до люлката на верандата и синджирите изскърцаха под тежестта му. Срязаната длан беше престанала да пулсира, затова пусна пакета със замразен грах и се зае с упражненията, препоръчани от Монро. Не знаеше колко време мина, преди входната врата да се отвори.
— Заспа и утре ще се чувства ужасно между шамарите и махмурлука. – Стъпките й бяха неуверени.
— Ела да седнеш. Ще изчакаме майка й – каза той и й направи място на люлката.
Монро се настани до него, кръстоса крака и започна да масажира разсеяно ръката му, сякаш не можеше да се въздържи да раздава утеха и спокойствие на всички около себе си, дори когато самата тя беше разстроена.
Кейд се размърда и наклони лицето си към нейното:
— Сигурна ли си, че челюстта ти е наред?
— Вече почти не ме боли – отвърна тя с глас, натежал от сдържани сълзи. – От някои неща, които ми каза преди малко, стигнах до извода, че не й посяга за първи път. Не знам какво да правя.
Той освободи ръката си, обви я около раменете й и я притегли към себе си. Монро не се възпротиви, а притисна чело към извивката на врата му и плъзна длан по широките гърди.
— Ти направи каквото можа, скъпа. – Независимо от упорития труд и саможертвите му, Тали и Сойер не бяха имали онова, на което приятелите им се радваха. Най-щастливите му моменти бяха, когато правеше нещо глупаво, като да купи нов бейзболен костюм на брат си или да похарчи пари, които никога не стигаха, за да изненада сестра си с маркови дънки, каквито всички носеха. Радостта по лицата им осмисляше трудната му битка. – Никога няма да ти се струва достатъчно, но повярвай ми – усилията ти не са напразни.
— Да ги уча да се защитават е едно. Но как да ги накарам да разберат, че не заслужават да бъдат обиждани и малтретирани? – Очевидно не беше уморена само физически. Звучеше като човек, който беше на път да се откаже.