— В страха няма нищо лошо. Смелост е да направиш нещо въпреки страха. – Веднъж изрекъл думите, Кейд се запита дали не се отнасяха и за него в същата степен, както и за нея. Нещо като напомняне. Беше проявил храброст веднъж. Бе вършил неща, които го ужасяваха, защото семейството му беше в нужда. Денят, в който влезе в аптеката и пъхна сиропа за кашлица в джоба си, или нощта, когато намери убежище в рова, защото нямаше да успее да се прибере у дома преди торнадото да връхлети града. Родителските срещи, на които ходеше, въпреки че сам беше дете, при това отпаднало от училище. Първото посещение в социалната кухня. Всички те бяха ужасяващи.
Въпреки че бе създал компания и бе постигнал успех, не беше извършил нищо наистина смело, откакто напусна Котънблум. Вероятно именно това се опитваше да компенсира с изкачването на отвесни скали и скачането от самолет, но точно както познаваше всяка извивка на реката, така дълбоко в себе си знаеше, че нито един от тези безумни подвизи не беше проява на истинска смелост.
Автомобилни фарове го заслепиха като светкавица на фотоапарат. Стар модел седан спря на чакълестата алея. Изцяло погълнат от Монро, не беше чул приближаването на колата. Застана на горното стъпало на верандата. Срещу него вървеше около четиридесетгодишна жена. Разпозна я като избледняло копие на снимките в кухнята.
— Стейси – приближи се към него Монро. – Кайла е добре, но тази вечер се случи нещо.
Жената в измачкана, изцапана с грес заводска униформа бързо пристъпи към тях.
— Боже мой, да не е претърпяла злополука?
— Нищо такова. Обади ми се от „Таверната“.
— Какво е правила там? – Изумлението в гласа й беше искрено и сърцераздирателно.
Монро въведе жената в къщата и му хвърли през рамо поглед с ясно послание. Беше свободен да си върви.
Монро разтърка лицето си с ръце и се облегна на старомодната дървена ламперия. След като изслуша разказа й за случилото се вечерта и опасенията й относно Дилън, Стейси приседна на ръба на леглото на дъщеря си, гушна я като малко дете и отметна косата от челото й.
Притиснала гръб към стената, Монро остана заслушана в достигащия до нея шепот. Може би съветите на майката щяха да проникнат по-дълбоко и да имат по-голямо въздействие върху Кайла. Все пак и тя беше потърпевша по свой начин.
Надигналата се в тялото й топлина я накара да притисне длани към бузите си. Какво ли си мислеше Кейд за нея? Колкото и да се опитваше да придаде на отношенията им непринуден, необвързващ характер, с него това беше невъзможно. Признанието й на люлката звучеше налудничаво дори за самата нея. Такива неща не се осмеляваше да каже даже на себе си в тъмното, още по-малко да ги изрече на глас.
Стейси се появи откъм стаята на дъщеря си и Монро се изправи. Очите й бяха зачервени и подпухнали, бръчките около устата й придаваха тъжен и уморен вид.
— Благодаря ти, че си я прибрала вкъщи жива и здрава – каза тя и я поведе към малката кухня. Извади от фризера бутилка водка и сложи две чаши върху масата. – Монро махна с ръка в знак на отказ. Стейси наля в едната чаша голямо количество алкохол и отпи. В очите й проблеснаха сълзи, брадичката й затрепери, преди да заговори: – Ще ти призная, че когато започна тази програма в залата на Тали, си казах: „Една богата снобка иска да спи по-добре през нощта“. Но ти се доказа като добра приятелка на малкото ми момиченце и аз наистина ценя това. Наистина.
— Дилън е негодник.
— Знам. Но ако й забраня да го вижда, това може да я тласне към него и да я откъсне от мен. – Стейси отмести един от кухненските столове, отпусна се тежко върху него и отново отпи.
Майчинството не се свеждаше само до печенето на бисквити и редовното посещаване на училищните рецитали. Най-трудното бе да си там, когато се наложи, за да събереш парчетата от разбити сърца и да ги слепиш отново, да помагаш за преодоляването на трудностите, да научиш децата си да бъдат силни.
— Ще се справиш. На твое разположение съм, ако ти е нужна помощ. – Монро стисна рамото на Стейси и си тръгна, но спря до вратата. – Непременно заключи всички врати след мен.
— Добре. – Стейси пресуши остатъка от водката и празната чаша изтропа върху масата. Ъгълчетата на устата й се изкривиха в подобие на усмивка: – Имам пушка в гардероба за всеки случай.
Монро излезе навън и чу изщракването на резето и дрънченето на веригата. Пикапът на Кейд беше паркиран зад джипа й. Дори не се изненада.
Синджирите на люлката изскърцаха, когато слезе от нея.
— Как мина?
— Както можеше да се очаква, предполагам. – Отговорност за Кайла вече носеше майка й и тя изпитваше егоистично облекчение. Тръгна надолу по стълбите и стъпките му отекнаха зад нея. – Не беше нужно да оставаш.