— Аз съвсем не съм мила и невинна, Кейд Форнет. Можеш да се самозалъгваш колкото си искаш, но аз те познавам по-добре от всеки друг на този свят. Знам тайните ти. Ти знаеш моите. Това ли те плаши? Е, трябва просто да се държиш като мъж и да придобиеш малко смелост.
Очите му се разшириха. Беше го изненадала. Нещо повече, ако се съдеше по надвисналото напрежение, беше изненадала и себе си. Дали щеше да стигне по-далече и да го шокира? Имаше ли тя достатъчно кураж? Устните й отново се впиха в неговите. Този път той пое нещата изцяло в свои ръце. Прегърна я и я притисна към възглавниците с цялата си тежест. Устата му се движеше по врата, по голата кожа около презрамките на потника и сутиена й, по извивката на рамото.
Леко захапа чувствителната плът на ключицата. Гърдите й се втвърдиха в болезнено очакване, предчувствайки докосването на устните му, които бяха близо, толкова близо. Изви се към него. Дишайки тежко, той спря и се облегна на лакът над нея. Зелените му очи я хипнотизираха. Ако я хванеше за ръката, щеше да го последва където и да е, дори към леглото.
— Трябва да тръгвам. – Гласът му беше груб, а натискът на силното тяло й подсказваше недвусмислено, че я желае.
Гордостта взе връх над смелостта. Нямаше намерение да се моли, затова плъзна ръце по гърдите му и го отблъсна.
— Тогава върви.
Той се изправи толкова рязко, че й се наложи да се вкопчи във възглавниците, за да запази равновесие. Кейд постъпваше правилно. Тялото й обаче яростно настояваше, че и двамата надценяваха разума.
— Не съм свикнал да си играя на джентълмен. – Шеговитата нишка се изгуби някъде в обзелото го сексуално напрежение.
— А на какво играеш обикновено? – Тя намести презрамките на потника и се изправи.
— Провинциално момче, което не се страхува да се изцапа. – Отметна косата й назад и погали с пръсти голата кожа на раменете, разпалвайки за пореден път желанието й. – Но ти заслужаваш нещо повече – добави шепнешком и се отправи към вратата.
Хрумна й да му влее малко здрав разум, като го ритне по кокалчето или да му се нахвърли отново. Но нямаше смисъл. Също както и по отношение на Сам: колкото и да се убеждаваше, че вече няма власт над нея, не преставаше да се страхува всеки път, когато се появяваше в сънищата й.
Някак си трябваше да покаже на Кейд, че не беше момичето, което той си спомня. Най-малкото бе по-силна от нея. Нов образ, който можеше да се справи и без закрилата му. Нуждаеше се от него по съвсем различен начин. Начин, неразбираем дори за самата нея. Поне засега.
Вече беше прекрачил прага, когато го попита:
— Уговорката ни за вторник следобед остава ли?
Той се поколеба, но кимна.
— Нали няма да забравиш да заключиш след мен?
Веднага щом пусна секрета и сложи веригата, Монро се облегна на вратата. Докато се чувстваше объркана от бушуващата в тялото й буря от емоции и си задаваше въпроси за бъдещето, в едно нещо беше съвсем сигурна – Кейд Форнет се бе наслаждавал на целувките точно колкото и тя.
Монро надникна зад ъгъла на тухлената сграда на химическото чистене към отсрещната страна на реката. Регън я сръга леко в ребрата и тя подскочи.
— Какво правят?
— Говорят си и гледат към стената. Сойер жестикулира енергично, а Кейд сочи към нещо. – Обърна се и погледна приятелката си: – Знаеш ли, май имаш нужда от очила. Освен това бинокълът е у теб.
— Не искам да рискувам да ме забележат. А сега какво?
Монро вдигна очи към небето. Като се има предвид, че беше неделя, може би Бог щеше да се смили над нея. Отново надникна зад ъгъла.
— Сойер мъкне някаква висока стълба, а брат му разтоварва от каросерията на пикапа нещо, което прилича на кутии с боя.
— Тоя плесенясал зид е ужасно грозен. Със сигурност усеща, че трябва да направи нещо, за да може да се конкурира с нашата беседка.
Беседката във форма на мида беше поставена на общински терен до самата река. Изобилието от разцъфнали полски цветя на отсрещния бряг само подчертаваше хаоса от бурени и боклуци от страната на Мисисипи. Ако Регън спечелеше фестивалния конкурс, щеше да превърне запустелия район в част от центъра на града и място, привлекателно за жителите му.
— Какво правят сега? – за пореден път попита тя.
— Сойер се е разгорещил и... да, започна да се разсъблича и вече е почти гол – отвърна Монро сериозно, доколкото й беше възможно.