За своя изненада, сподели с нея и някои от своите тайни. Нещата, от които се опитваше да предпази Сойер и Тали. Благотворителността от хранителната банка, която беше принуден да приеме, след като родителите им бяха убити от пиян шофьор. Един срам, различен от този на новата му позната, но също толкова убийствен. Откраднатото от аптеката лекарство, когато през зимата кашлицата на сестра му се беше влошила. Въпреки че Монро не можеше да му помогне, тя сякаш го разбираше и това по някакъв необясним начин облекчаваше бремето и угризенията му.
Под клоните, люлеещи се от топлия морски бриз, двамата наблюдаваха как звездите избледняват в утринния сумрак. Големи колкото шепа бели кълбенца загатваха за богатата реколта от памук на другия бряг на реката. Едва когато първите розови лъчи обагриха земята, тя заговори отново:
— Кейд, моля те, не казвай на никого.
— Винаги можеш да се оплачеш в полицията. – Даже и да не се надяваше на справедливост за себе си, мислеше, че ще се погрижат за момиче като нея.
— Изключено. Тогава всички ще разберат.
Искаше му се да й каже, че вината не беше нейна, но знаеше колко кухо ще прозвучат думите му. Беше се наслушал на клишета, които му стигаха за цял живот.
— Ще пазя тайната ти. Но и аз мога да разчитам на твоята дискретност, нали?
Тя улови ръката му и я стисна.
— Винаги.
Никога не беше срещал тийнейджър, който да е в състояние да удържи на думата си, но не му оставаше друго, освен да кимне. Вървяха един до друг по тревистото поле, а после влязоха в градината на дома й през тясната врата в задната част на оградата. Къщата беше огромна според неговите стандарти. Миризмата на хлор от басейна беше остра, но не неприятна. Никога не се беше докосвал до толкова синя и чиста вода. Беше плувал единствено в мътната река.
Обви ръка около слабичките й рамене и усети напрегнатите сухожилия и нежната кожа. Обзе го гореща ярост, като си представи как това крехко момиче се опитва да се бори със силен възрастен мъж.
— Можеш ли да влезеш в къщата? Къде е твоята стая?
— Мама държи резервен ключ под саксията до вратата. – Монро посочи към отворения прозорец на втория етаж, от който се развяваха пердета. – Аз спя там. Мисля, че ще успея да се промъкна покрай бюрото.
Той с усилие преглътна поредната ругатня. Беше истинско чудо, че не си бе прекършила врата.
— Заобиколи главния вход. Тичай направо в стаята си и вдигни палец, за да ми дадеш знак. Запомни ли какво ти казах?
— Да залоствам с облегалката на стола бравата всеки път, когато мама води мъж вкъщи.
— Точно така. Слушай, знам, че си изморена, но искам днес да отидеш на училище. Разбра ли?
— Да. – Отстъпи крачка назад, после го стресна, като се хвърли неочаквано на врата му. Ръцете му автоматично се обвиха около нея, за да отвърнат на прегръдката. Тя беше крехка и уязвима като новоизлюпено птиче. – Ще дойдеш ли отново горе, при реката?
Имаше много причини да й откаже. От една страна, никой не би одобрил връзката им. От друга, за семейството му щеше да бъде истинска катастрофа, ако го заловяха.
— При следващото пълнолуние. Ще се срещнем под онази топола.
— Благодаря ти, Кейд. – Гласът й бе приглушен от ризата му.
— А сега тръгвай. – Пусна я и я побутна към къщата.
Момичето се затича, като погледна през рамо няколко пъти. Той изчака, докато стигна до стаята си и даде сигнал, че всичко е наред. Но дори и след като затвори прозореца и дръпна завесите, Кейд остана там, подхранвайки гнева си.
Щеше да закъснее за работа и да изгуби скъпоценната надница. Дори не беше прибрал бракониерската плячка. Направи няколко обиколки пред къщата, после седна под един дъб на отсрещната страна на улицата, опитвайки се да остане колкото може по-незабележим. Всеки един от снобите в квартала можеше да се обади в полицията и да го обвини в скитничество и безделие.
Около час по-късно мъж в скъп костюм излезе от къщата на Монро. Кейд изруга тихо. Трябваше да се досети, че въпросният господин беше Сам Ландри, известен застрахователен агент, чиито реклами заливаха града по двата бряга на реката. Изглеждаше добре в лъскавите, луксозни каталози. Но сега вече знаеше, че широката ослепителна усмивка и безупречната му прическа криеха особен вид поквара.
Настигна го, преди да успее да отключи синьото БМВ, паркирано на алеята.
— Какво, по дяволите...? – В гласа на мъжа имаше по-скоро възмущение, отколкото страх.
Кейд огледа улицата. Беше пуста. Извади от ботуша си нож със специално издялана дръжка, която пасваше на ръката му. Удари с лакът Сам в гърдите, насочи острието към слабините му и го притисна към вратата на колата.