— Трудно се забравя изпаднала в беда девойка в гореща септемврийска нощ. – Кейд присви очи, сякаш се опитваше да погледне в нея.
Дали си спомняше всеки един момент, който бяха прекарали заедно, като самата нея? Вероятно не. Неговият живот беше по-богат и по-вълнуващ от всичко, което тя можеше да си представи в Котънблум. Сега, когато се виждаше, че не е сериозно ранен, може би трябваше да отвърне на закачката в гласа му. Да се престори, че завръщането му не беше разтърсило целия й свят.
— И така, господин Форнет, какво ви води отново в Котънблум? – Вместо приятелска закачка, в гласа й отекнаха отбранителни нотки. Внезапно си припомни усещането за самота през всички онези нощи, когато напразно го беше чакала под тополата.
— Лудост – сухо отвърна той и погледна към прозореца, където надвесени клонки на розовия индийски люляк закриваха гледката към паркинга.
— Не мислех, че някога ще се върнеш у дома. – Сложна амалгама от емоции се прокрадна в гласа й.
Напрежението, което излъчваха зелените му очи, завладя и нея.
— Сойер влетя като обезумял в болничната ми стая. Очевидно някой добронамерен свидетел се е натъкнал на здравната ми карта и го е подвел, че умирам. Докато все още бях на успокоителни, му позволих да ме уговори да си взема кратка ваканция. В Котънблум.
След като първоначалният шок поутихна, тя забеляза някои подробности. Под брадата лицето му беше изпито, тъмни кръгове обграждаха очите му.
— Изглеждаш изтощен.
— И точно така се чувствам.
— Здравния ти картон го няма. Какво се е случило?
— Накратко? Паднах от скала.
— От скала? Да не те е бутнала някоя пренебрегната жена?
Устните му потрепнаха.
— Едва ли. Реших, че искам да изкача Ел Капитан*. Опитах. Не се получи, както го бях замислил.
[*Вертикално скално образувание в Национален парк Йосемити, разположен в северната част на едноименната долина. – Б. пр.]
Тя премигна няколко пъти. В този момент вече нямаше значение, че не го беше виждала цели десет години. Сарказмът в гласа й прикри искрената и доста неуместна загриженост.
— Значи, една сутрин се събуди и си помисли: „Хм, струва ми се, че ще изкача най-опасната скала в света“? Колко време отдели за подготовка?
— Катеря се от години по северозападното тихоокеанско крайбрежие. Впрочем има много по-трудни за изкачване места във Франция и Испания, но не можех да си позволя да отсъствам от работа.
— Очевидно очакваш това да ме успокои. – Гласът й се извиси и отекна в застланата с балатум и пълна със стомана амбулатория.
— Нямах представа, че те интересува – усмихна се объркано мъжът.
— Не ме интересува – изстреля спонтанно тя. – Тоест не че изобщо не ме интересува. Тали ми е добра приятелка и... – Не успя да измисли друга, по-убедителна причина да се кара на Кейд Форнет, че върши нещо, което не й влиза в работата. Не му беше нито сестра, нито приятелка. Съдбата ги беше събрала, но докато в нейните очи той беше закрилник и спасител, за него щеше завинаги да си остане недорасла хлапачка. Нищо повече. – Просто не искам да загинеш или да ти се случи нещо лошо – завърши тихо.
— Това, което каза, е ужасно мило. – Отпусна се на простия, типичен за чакалня стол и разкрачи крака още по-широко в характерната мъжка поза. Подпря лакът на страничната облегалка и прокара показалец по разтегнатата си в усмивка долна устна.
В този момент тя инстинктивно, с известно безпокойство осъзна, че срещу нея седеше мъж. При това мъж, който определено знаеше какво да прави с една жена в леглото... или извън него. Беше преживяла своите фантазии, естествено, но те се ограничаваха до прегръдки и целувки. Съвсем невинни. Този мъж беше рицар в блестящи доспехи. Не някакъв обикновен любовник. А тя вече беше зряла жена, а не наивно момиче.
Отмести поглед от устните му към папката в ръцете си. Думите му си оставаха толкова неразбираеми, колкото ако ги беше изрекъл на китайски.
— Отседнал си при Сойер, предполагам?
— Засега.
— Тали знае ли, че си се върнал? – Отново вдигна поглед, но го насочи към ръцете му.
— Разбира се.
Обзе я непреодолимо желание да се втурне в залата и да разтърси силно приятелката си. Естествено, никога не бе й имала доверие. През целия си живот не се беше доверявала на друг, освен на Кейд. Тали нямаше никаква представа какво беше направил собственият й брат за Монро и интересът й към него можеше да й се стори странен и подозрителен.
Съсредоточи се. Трябваше да се съсредоточи. Един истински професионалист не би си и помислил колко грубоват, състарен и привлекателен го прави брадата, сякаш бе филмов актьор, който се опитва да мине инкогнито. Нито пък щеше да забележи, че големите му ръце бяха издрани, мазолести и недодялани като всичко останало в него.