Отново отмести поглед към документите.
— Крака си ли счупи?
— Не, слава богу. Разтегнах връзките на коляното и някои очевидно важни сухожилия. Ортопедът ме увери, че травмите ще отшумят от само себе си, но подходящата физиотерапия ще ускори процеса. – Гласът му не отразяваше тревогата и гнева, които бушуваха в нея. Нямаше причина за това.
Острата й реакция се дължеше единствено на остатъците от някогашното й детинско увлечение. Действителността щеше да ги разсее.
— Кога се случи? – Гласът й прозвуча делово, дори рязко. По-добре.
— Преди две седмици.
— Да разбирам ли, че все още не си минал рехабилитация?
— Прецених, че мога да се излекувам сам.
— И как ти се отразява? – стрелна го с присвити очи тя. Не беше необичайно хората – особено мъжете, – да пренебрегват лекарските съвети за нуждата от физиотерапия.
— Не много добре. Претоварих се и само влоших нещата. – Устните му се изкривиха, но не в усмивка, а в гримаса. – Както и да е, кракът не е главният проблем. Става въпрос за ръката. – Протегна я към нея с дланта нагоре.
— Боже мой! – Монро остави документацията и улови ръката му между своите. Близо десетсантиметрова рана пресичаше дланта от месестата част на палеца до кутрето. Разрезът беше назъбен и дълбок, а образувалият се белег имаше твърди, възпалени ръбове. Прокара предпазливо пръсти от двете й страни и усети как той потръпна. – Боли ли?
— По-скоро постоянно изтръпване, дърпане и чувствително намалена сила на захвата.
— Как стана?
— Осигурителният болт се измъкна и се улових за първото нещо, което ми попадна. Оказа се остър ръб на скала. Сряза ръката ми, която беше мръсна и скоро се инфектира. – Насочи към нея цялата сила на зелените си очи и я върна далече назад във времето. – Можеш ли да ми помогнеш?
— Кейд – прошепна името му като въздишка тя. Но бързо се овладя, прочисти гърлото си и прибра непокорен кичур коса зад ухото си. – Исках да кажа, господин Форнет...
— Не, наричай ме Кейд. Не мога и да си помисля, че някога ще се обърна към малкото момиченце, което срещнах под онази топола, с госпожице Кърби. – Внезапно застина на стола. – Или нещата са се променили? Омъжена ли си?
Лявата й ръка без венчална халка стисна неволно ревера на престилката.
— Не. Не съм.
— Това е добре. – Устните му отново се разтегнаха в познатата й обезоръжаваща и закачлива усмивка.
Да не би да флиртуваше с нея? Стомахът й се сви, коленете й се подкосиха. Мъжете понякога я канеха на среща или я ухажваха до момента, в който започнеше да се чувства неудобно. Монро се беше научила кога да започне да се държи хладно, за да ги обезкуражи и осуети бъдещи опити. Но Кейд беше различен. Специален. Би било опасно да позволи детинското й увлечение да повлияе на професионалните им отношения.
Облиза долната си устна и каза:
— Свали си панталона, Кейд.
Нейният дрезгав, дяволски сексапилен глас мина през него като мълния и всичките му сетива застанаха нащрек. Флиртуваше ли с него? А той? И защо потвърждението за необвързания й статус заседна като топла буца в гърдите му? Това имаше ли някакво значение?
Единствено страхът да не разочарова отново Тали и Сойер му беше попречил вече да пътува към летището. Позволи на брат му да го примами да се прибере с ясното съзнание, че има несвършена работа в Котънблум. Да сложи край. И веднага щом го направи, щеше да си тръгне.
Когато видя Монро през вратата на амбулаторията, той загуби самообладание. Позна я веднага, въпреки липсата на табелка с името върху престилката. Светлата й коса беше потъмняла до пепеляворуса и беше стегната в подобие на кок. Високи скули се открояваха на мястото на бебешко гладките черти, които толкова добре си спомняше, но очите й си бяха останали същите – безкрайно синьото на залива в летен ден.
Последния път, когато се срещнаха под тяхното дърво, вече беше задействал плановете за преместването си. Принудителното напускане на Котънблум беше най-големият провал в живота му. Беше по-лошо дори от смъртта на родителите му. Преди всичко, защото беше разочаровал семейството си. Не че бе имал куража да признае пред Сойер, Тали или дори чичо Дел причината да напусне града. Колкото и отчаяно да се нуждаеше от нов мотор за лодката си, кражбата си беше кражба. Прие ултиматума на шерифа на Котънблум, Мисисипи, вместо глоба като благословия, но срамът и унижението не му даваха покой.
През онази последна нощ не спомена на Монро за опита за кражба на мотор и намеренията си да замине. Вместо това я остави да му разказва за колежа и безкрайните възможности, които се откриваха пред нея. Оптимизмът й отвори рана в самотата му и не му остави почти никаква надежда. Можеше да си представи жената, в която скоро щеше да се превърне, и за първи път изпита копнеж.