Мислех, че знам кой може да е той. Мислех, че съм виждал Казанова без маска.
Продължих да се губя в странните си лични мисли по време на отвратителната гробарска сцена. Бях изцеден парцал, но това вече нямаше значение.
Да, Казанова, териториалният убиец, мислех си аз. Сигурно още не е напуснал района. Той се е запознал с Уил Рудолф малко след убийството на златната двойка. Досега винаги е премислял всичко с почти съвършена яснота. Най-накрая допусна грешка по време на престрелката преди два дни. Дребна грешка, но понякога и това е достатъчно… Мислех, че знам кой е Казанова. Но не можех да споделя това с ФБР. Аз бях аутсайдерът в този случай. Така да бъде.
Двамата е Кайл Крейг наблюдавахме едно и също място в далечината — там, където сред високата трева, сплъстена с орлови нокти, продължаваха да разкопават гробове. Масови гробове, помислих си аз, вгледан в кошмарната сцена. Какъв портрет на деветдесетте години на века.
Един висок оплешивяващ мъж се изправи от своята дълбока дупка в меката земя. Размаха дългите си ръце над главата, която лъщеше от пот.
— Тук е Боб Шоу!
Той извика името си със силен, ясен глас.
Името на гробокопача беше словесната парола, че е открит трупът на още една жена. Целият отряд от медицински експерти на Северна Каролина присъстваше на неправдоподобната, непоносимо омерзителна сцена. Един от тях изтича към гробокопача със странно клатушкане на една страна, което би ни накарало да избухнем в смях при други обстоятелства. Той подаде ръка на Шоу и го измъкна от гроба.
Телевизионните камери се насочиха към Шоу, който беше от армейския полк на форт Браг. Близо до нас една привлекателна репортерка получаваше последни козметични щрихи от гримьора, преди да застане пред лупите на камерите.
— Току-що откриха жертва номер двайсет и три — съобщи тя с подходяща за случая тържественост. — Всички жертви, открити досега, са млади жени. Свирепите убийци…
Обърнах гръб на телевизионните камери, защото изпитвах нужда да въздъхна дълбоко. Мислех си за всички деца като моите Деймън и Джанел, които гледат тази сцена в домовете си. Това беше светът, който им оставяме в наследство. Чудовища в човешки облик, бродещи по земята и най-вече в Америка и Европа. Защо се получаваше така? Нещо във водата? Нещо във високото съдържание на мазнини в хамбургерите? Нещо в телевизионните шоупрограми?
— Иди си вкъщи, Алекс — каза Кайл. — Всичко свърши. Никога няма да го хванеш.
115
Никога не казвай голяма дума, особено „никога“. Това е един от малкото девизи, към които се придържам като ченге. Тялото ми се къпеше в студена пот. Пулсът ми неравномерно прескачаше. Това беше истината, нали? Трябваше да вярвам, че е това.
Чаках в горещия неподвижен мрак пред малка къща в дърамския район Еджмънт. Това бе типичен квартал на южняшката средна класа. Симпатични къщи за хора от средната класа, почти равен брой американски и японски коли, окосени на ивици полянки, миризми на познати гозби. Тук бе избрал да живее Казанова през последните седем години.
Бях прекарал ранните часове на вечерта в редакцията на „Хералд Сън“. Бях препрочел всичко, писано във вестника за неразкритите убийства на Роу Тиърни и Том Хъчинсън. Едно име, споменато в „Хералд Сън“ ми помогна да подредя цялата мозайка, или най-малкото потвърди страховете и подозренията ми. Стотици часове на разследване. Четене и препрочитане на полицейски отчети в Дърам. И най-сетне златна жила в един-единствен ред от вестникарска новина.
Името се споменаваше в статия, забутана в средните страници на дърамския вестник. Появяваше се само веднъж. Но аз все пак го открих.
Дълго се взирах в това познато име. Мислех за нещо, което бях забелязал при престрелката в Чапъл Хил. Мислех за всичко, свързано със „съвършените убийства“. Сега вече всичко съвпадаше. Гол, гейм, кош, бинго.
Казанова беше сбъркал само веднъж. Но аз бях видял това със собствените си очи. Името в статията беше потвърждение. То за първи път ми даде материално доказателство за връзката между Уил Рудолф и Казанова. Освен това то обясняваше как са се срещнали и защо са разговаряли.