Виторио Скиралди
Целувам ви ръка
Първа глава
Гърдите и гърбът бяха надупчени от автоматичен откос. Вкочаненото тяло лежеше по очи край една локва в тревата.
Съдия-следователят обърна трупа по гръб и погледна лицето на младежа. Изглеждаше около двадесетгодишен. Беше обут в кадифени панталони, черната блуза се бе навила около кръста, а якето му беше голямо. Свити върху корема, ръцете стискаха пистолет. Съдията пребърка джобовете му, извади паспорт, портфейл с пари и снимки, както и един голям пистолет марка „Лугер“. Усмихна се иронично, после се обърна и срещна погледа на инспектор Ло Коко, който стоеше зад гърба му.
— Да го вдигаме ли? — попита Ло Коко.
— Не още. Нека изчакаме жена му. Искам да го види така — отвърна съдията. Изправи се и запали цигара. В това време проблеснаха първите светкавици на фоторепортерите.
— Някакви предишни прояви? — попита той.
— Не, но е син на дон Анджелино Феранте — отвърна Ло Коко и в гласа му прозвуча безпокойство.
Заваля ситен дъжд. Съдията вдигна яката на палтото си и се отправи към малката двуетажна къща на няколко метра от трупа. Изглежда, отдавна вече никой не живееше в нея. Пред входа край калното водопойно корито бе изоставена каруца и стръките й стърчаха забити в земята: една ничия земя, която вече не беше дори и част от полето. Скоро щяха да я погълнат парцелите, които постепенно я ограждаха в циментови клетки. Съдията отвори тежката порта на плевнята. Комисарят понечи да го последва, но в този момент го улови нечия ръка. Ло Коко сърдито погледна журналиста в очите и промърмори:
— Изчакай, сега не е моментът, Никозия. Обади ми се по-късно в службата или говори със съдията. Случаят е доста заплетен.
— Не е ли просто разчистване на някакви сметки?
— Не. Най-малкото, бащата не би допуснал най-малкият от синовете му да се занимава с такова нещо. Наистина случаят е заплетен.
— Но защо тогава се е разхождал, препасан с целия този арсенал? Доколкото зная, това съвсем не е в стила на фамилията — настойчиво продължи Никозия.
Ло Коко се усмихна:
— А ти какво очакваш? Да беше увесил пушка на врата си?
— Дори и пушка, но не и тези мафиотски пистолети — отговори Никозия.
— Е, Никозия, времената се менят — припряно заключи Ло Коко и прекрачи прага на плевнята.
— Ло Коко, остави тези журналисти! — смъмри го съдията. — Сега не е време за изявления.
Никозия обаче не се предаде и този път се обърна директно към заместник-прокурора:
— Един последен въпрос, господин съдия. Тази къща на Стефано Феранте ли принадлежеше?
Съдията погледна комисаря, който кимна отегчено:
— Да, само че той не живееше тук.
Тъкмо се канеше да добави още нещо, когато в плевнята влезе един полицай и съобщи, че пристига Мариуча Феранте.
— Надявам се, че нищо не сте казали на вдовицата — рече съдията, отправяйки се към изхода.
Ло Коко се засегна:
— Хубава работа, господин съдия!… Да не мислите, че ще я изненадаме?
Всички излязоха. Ло Коко прошепна нещо на следователите и те незабавно се скупчиха около трупа, за да го закрият. Фоторепортерите приготвиха апаратите си, а съдията запали нова цигара.
Пред къщата все още растеше трева и поляната се простираше на около стотина метра пред нея. Оттам нататък започваше Палермо с първите къщи на новия град, който заграбваше земята от портокаловите градини, ширнали се до самото подножие на планината. В далечината все още проблясваше асфалтовата лента на шосето, по което едва-едва се движеше един булдозер. Отляво и отдясно зееха огромни изкопи, изровени от багерите. Автомобилът беше спрял пред скелите на строящите се блокове, които постепенно изникваха сред тревата до самото имение на Стефано Феранте.
Жената, облечена в черно, спря за миг, после тръгна през тревата към къщата. Погледна пред себе си и при вида на множеството полицаи, застанали в очакване, усети, че сякаш някакво менгеме притиска гърдите й, и ускори крачка.
Разбира се, дон Анджелино не се намираше сред полицаите. Той никога не излизаше от къщи, но интересно бе, че дори и братята на мъжа й ги нямаше. Внезапно в ума й проблесна абсурдна надежда, но тя незабавно я отпъди като някаква жестока ирония.
Стефано беше излязъл рано сутринта, след като преди това тършува нещо в гардероба. Уведоми я, че може би няма да се върне за обяд, после й каза довиждане и тя го попита нещо, макар да знаеше, че той мрази да му задават въпроси. Беше го разбрала веднага след сватбата им. Първата брачна нощ, след като се любиха, Стефано я накара да стане. Тя изпълни желанието му. Той запали цигара, след което я помоли да вземе панталоните му. Тя застана гола до таблата на леглото, хванала смутено панталоните и несъзнателно започна да рови в джобовете им, смятайки, че мъжът й иска да му донесе нещо от тях. Стефано започна да се смее.