Д’Иполито се усмихна многозначително и погледна към другите участници в събранието.
— Господин Спатаро — обърна се той към адвоката, — само за умряло цяр няма!
Останалите го разбраха и се засмяха заедно с него.
Никозия нямаше да успее да каже нищо повече.
На следващата сутрин колата му бе намерена изоставена на една улица в крайните квартали на Палермо. Появиха се многобройни хипотези за изчезването му, но след няколко дни дори и Рита Никозия изгуби надежда, че съпругът й ще се върне вкъщи, и започна да свиква с мисълта, че тялото му е вградено в някоя от бетонните колони на новостроящите се блокове. Питаше се каква ли тайна бе открил преди смъртта си, но така и не намери отговор на своя въпрос.
Двадесет и осма глава
Влакът бавно спря на перона.
Дон Анджелино нахлупи шапката си и потърси сред тълпата позната физиономия. Забеляза само Никола д’Амико и му се стори, че вижда някакъв далечен роднина, дошъл да го посрещне след дълга раздяла. От деня на заминаването му бяха изтекли едва няколко седмици, а имаше чувство, че е изминал цял век. Сякаш го бяха накарали да се завърне по местата, където бе преминало детството му, за да потърси сред спомените си образа на един човек, с когото вече не бе в състояние да се отъждестви. Мина му през ум, че намира някакво странно съвпадение между своята съдба и тази на дон Сантино Билечи, и се запита дали и приятелят му не беше изпитал същото чувство на умора, връщайки се да умре в своя дом.
Беше му се обадил д’Амико и му бе казал за Ардицоне и за това, че Лука отказва да замине, тъй като не признава ничия друга воля освен неговата. Тези думи отново го бяха убедили, че животът му не е минал напразно, след като бе успял да не принадлежи само на себе си. Никола д’Амико се приближи и го прегърна.
— Как е Лука? — попита дон Анджелино.
— По-добре. Раната не е опасна — отвърна д’Амико. Все още никой не му беше казал, че няколко часа по-рано Лука беше изнесен от хотела. Дори и в най-черните си мисли не би могъл да си представи, че трупът му, допълнен с още няколко рани, беше подхвърлен на полицейските кучета, които вече от няколко дни претърсваха планината.
— А Лучано? — отново попита дон Анджелино.
— Замина си вчера. Каза, че всички ни очакват нови неща и че ще дойде човек от Ню Йорк. Може да е Франк Палацоло, а може и да е някой друг.
Отправиха се към изхода и д’Амико трябваше да забави крачка, за да не оставя зад себе си дон Анджелино, който ходеше бавно. Предаде му онова, което бе казал Лучано за съдбата на фамилията на дон Сантино Билечи, и му каза, че Ардицоне е останал без наследници. Гризанти бяха поверили делата си в ръцете на някакъв си д’Иполито, който бе нещо като администратор на фамилията. След смъртта на Тото Гризанти братята му не бяха предприели ответен удар, тъй като Лучано вероятно им бе дал някакви обещания.
— Лучано не е трябвало да се забърква в тази история — каза дон Анджелино. — Той е мой син и нищо повече.
— А според мен и хората от Ню Йорк няма какво да се бъркат — допълни Никола д’Амико.
— Те искат да си продават своята стока и си гледат своите интереси. По-скоро Лучано не си е на мястото. Мислех си, че синът ми е по-друг човек — каза дон Анджелино, но в гласа му не прозвуча никаква горчива нотка.
Качиха се в колата и Никола д’Амико седна зад волана.
— Вкъщи ли отиваме? — попита той.
— Не веднага. Първо искам да видя гроба на Масимо.
Д’Амико не каза нищо. Бавно потегли и се отправи към гробището.
През целия ден си бе задавал въпроса каква полза има от завръщането на дон Анджелино в Палермо и до каква степен би успял да поеме в свои ръце последните събития, до които се бе стигнало без негово знание. Опита се да си представи как ли би реагирал, ако се озовеше в задънена улица, и как би приел неуспеха си, в случай че Гризанти откажеха да се споразумеят с него. Внезапно тези мисли му се сториха оскърбителни и се засрами от себе си, сякаш беше извършил предателство. Беше живял цели четиридесет години до този човек, с когото си приличаха толкова много, и макар че никога досега не го беше виждал в такова драматично, дори безизходно положение, знаеше, че дори и през ум не бива да му минават каквито и да е съмнения. Дон Анджелино беше и продължаваше да е техният Голям баща и онези, които се опитваха да изтръгнат властта от ръцете му, щяха да съжаляват.