На два пъти попаднаха на задръствания и бяха принудени да спрат, но дон Анджелино, вместо да се ядоса, изглеждаше по-скоро доволен.
— Колко много коли! — по едно време възкликна той. — Палермо наистина става голям град.
— На хората им липсва дисциплина — отвърна Никола д’Амико и дон Анджелино повтори думите му, без да се откъсва от мислите си:
— Точно така, на хората им липсва дисциплина.
Никой от двамата не каза нито дума повече, докато не стигнаха до гробището. Когато ги видя, пазачът Кукуруло спря изненадан, подпря върху бастуна стоте си кила и сне шапката си, мърморейки нещо, което, изглежда, бе поздрав.
Двамата мъже тръгнаха по малката алея между кипарисите и спряха пред един бял гроб. Вдясно от него се издигаше голям параклис, декориран като манастирски храм. Дон Анджелино го погледна с раздразнение. Винаги се бе отвращавал от подобни паметници и от самата мисъл, че човек би могъл да си издейства от мъртвите онази почит и онзи авторитет, които не е успял да спечели сред живите. Мисълта да си построи семейна гробница му се струваше егоистична, сякаш в нея виждаше някакво желание на всяка цена да се издигне над хората, които му бяха служили приживе. Никой не беше оставил свежи цветя върху мраморната плоча. Прочете имената на Стефано и Масимо и погледна портретите им. Поднесе ръка към устните си и я прокара върху лицата на синовете си.
Едно момче спря до тях и им предложи кофа вода. Никола д’Амико му даде петстотин лири и остави кофата в краката на дон Анджелино. Не можеше да си позволи повече от това и да му отнеме правото на този елементарен християнски жест. Дон Анджелино се наведе, извади изсъхналите цветя и смени водата във вазата, след което се изправи, скръсти ръце на гърба си и се загледа пред себе си.
— Къде е гробът на твоя син? — внезапно попита той.
Никола д’Амико потрепна от изненада. От деня на нещастието, както го наричаше той, не бе имал случай да спомене името на Мазино. Сякаш никога не бе имал син или го беше забравил завинаги. Погледна дон Анджелино и усети, че очите му са се изпълнили със сълзи, тъй като погледът му постепенно се замъгляваше. Вдигна ръка и посочи в неопределена посока, някъде отвъд дърветата.
— Иди при него — каза му старецът. — Мазино беше добро момче.
Видя го да тръгва след кратък миг на колебание и седна върху мраморната плоча. Когато д’Амико се върна, го завари все още да седи облакътен на коленете си, подпрял глава с две ръце. Излязоха от гробището. Когато се качваха в автомобила, дон Анджелино наруши мълчанието:
— Искам тази нощ в имението да направим събрание с всички фамилии, които все още са на наша страна.
Сякаш в един-единствен миг се бе възвърнала цялата му властна осанка.
Д’Амико кимна замислено.
— Строежите още ли са замразени? — попита дон Анджелино.
— Не. Навсякъде работата бе възстановена.
— Включително и на парцела, който принадлежеше на сина ми ли? — Гласът му потрепери от вълнение.
— Струва ми се, че там също работят — отвърна Никола д’Амико и наведе глава.
Откакто Ардицоне беше убил вдовицата на Стефано и беше заграбил земята й, главната цел на дон Анджелино беше да блокира строителството върху този терен, който му принадлежеше. Затова бе организирал нападенията върху обектите на Билечи и беше взривил немалко тротил навсякъде, където противниците му се опитваха да издигнат камък върху камък. Ардицоне го беше разбрал и не посмя да вкара булдозерите в това място, което не му принадлежеше. Знамето му, забито на тази строителна площадка, щеше да ознаменува пълното поражение на дон Анджелино и да го обрече на позор.
Едва сега, виждайки лицето на стареца да почервенява от гняв, Никола д’Амико си даде сметка за това.
— Простете ми, дон Анджелино — прошепна той. — Не биваше да допускам това дори и с цената на живота си.
— Би трябвало да поискаш прошка от онези, които умряха за тази земя — отвърна старецът и в дрезгавината на гласа му прозвуча особена дълбочина. — Откарай ме там. Искам един по един да ги погледна в лицата.
Колата се понесе по асфалтовата лента на околовръстното шосе. Нито един от двамата нямаше желание да говори. Дон Анджелино погледна стария си consigliori, който шофираше до него. Защо не му бе казал веднага, че са започнали строителство върху земята, заради която бяха убили сина му? Сега погребваха под цимента всичко онова, което беше останало от честта му, и засипваха под спомена за мъртвите авторитета и дори името на фамилията. Това решение не можеше да принадлежи на д’Иполито и дон Емилио Гризанти едва ли щеше да даде своето съгласие, ако малко по малко не бяха измъкнали властта от ръцете му и не го бяха изпратили да угасне далече на север в изгнание. Това решение бе взето от други хора, може би същите като Гризанти, но все едно, някой го беше направил възможно. Помисли си за проклетите мръсни дела на Лучано и разбра до каква степен онези там го бяха променили, след като бяха успели да го убедят, че едно парче земя е само парче земя и не си струва да се воюва за него. Не, той нямаше да се остави постепенно да затъне в позора, дори ако трябваше да взриви целия град и себе си заедно с него.