Д’Амико отби вдясно и спря до една чешма. Първи слезе дон Анджелино. Заслизаха по един тесен черен път, в който камионите и булдозерите бяха оставили дълбоки коловози. Всичко наоколо бе разрушено. Там, където някога имаше ливада и беше расла трева, сега зееха дълбоки изкопи, из които пъплеха булдозери с оглушителен вой.
Никой от работниците не им обърна внимание, докато се провираха между купищата пръст. Между бездънните ровове и дългата стрела на крана, изправила се високо в небето, всичко наоколо придобиваше чудовищни размери. Единствено хората изглеждаха безкрайно малки, сякаш не бяха работници, а легиони от роби, които се трудеха на това място, за да издигнат египетска пирамида.
Най-сетне видя къщата, или по-скоро онова, което все още беше останало от нея, видя големите празни очи на местата на прозорците, огромния метален топуз, който политаше от крана, забиваше се като гонг в стените и ги разпиляваше на хиляди парчета, видя и фадромите, които загребваха руините и ги издигаха нагоре сред облаци прах. И сякаш след като го бе заслепил с тази гледка, някой започна да го удря с остър свредел в гърдите. Нададе нечовешки вик и политна надолу по насипа, без дори да разбере откъде бяха дошли изстрелите. Докато тялото му се премяташе по чакъла, един куршум изсвистя над главата му и до слуха му достигна викът на д’Амико, който веднага затихна в сподавен хрип. Чу нов изстрел и разбра, че това беше краят на стария му приятел, който щеше да бъде погребан заедно с него под пирамидата.
Сега лежеше съвсем сам, обърнат с лице към слънцето, което пареше челото му.
Чуваше само гърма на машините и глухите стенания на сриващите се стени. Животът му бавно изтичаше, но той не изпитваше никаква мъка. Едва ли можеше да умре на по-добро място, тъй като край него се намираха последните неща, които му бяха принадлежали. Земята край него се разтрепери и той видя бавно да се приближава гигантската паст на един булдозер, който идваше да го погълне. Помисли си, че чудовището ще пристигне прекалено късно за него. Погледна през огромната стрела на крана в слънцето, което бе престанало да грее за него, и върху устните му се появи уморена усмивка.