— Ще се погрижа — кимна Улф, след което се обърна към Породите, които държаха Тод. — Поеми го, Джейкъб — нареди на втория по ранг. — Безшумно.
Никой повече нямаше да чуе за Тод.
Джесика проследи как го влачат през стаята, докато той рита, крещи и моли за милост.
Нямаше да има милост, помисли си тя. Ако не се беше опитал да убие Хоук, ако не беше част от плана да я дрогират или атаката над Хейвън, тогава може би би имал шанс да избегне Закона на Породите.
— Ще ми трябва доклада ти утре сутрин — се обърна Улф отново към тях.
— Как разбра? — Джес намери най-сетне гласа и умствените си способности. — Откъде разбра, че той ще е тук?
Улф я погледна, очите му я пронизаха, сякаш можеше да види душата й.
— Това е една традиция — каза й той. — Дойдохме да окачим венец на вратата ви, да приветстваме съюза ви в глутницата. Тогава чухме писъците ти и воя на Хоук.
Традиция по приемане. Устните й се разтвориха, когато емоциите я заляха и събитията от деня започнаха да сблъскват вътре в нея.
— Хоук, очаквам устния ти доклад утре след писмения — осведоми го Улф. — Дотогава ще те оставя с половинката ти и ще почистя пред дома ти.
Джесика все още чуваше крясъците на Тод отвън. Бяха приглушени, далечни, но звукът отекваше в сърцето й и я караше да трепери вътрешно.
Той беше приятел. Тази вечер беше вдигнал наздравица за съюза й с Хоук, беше й се усмихнал и пожелал щастие. Часове по-късно се беше опитал да я убие.
Вратата се затвори зад Улф и войниците, оставяйки ги двамата сами. Джес се раздвижи, откъсна се от прегръдката на Хоук и отиде до елхата.
Коленичи на пода, вдигна фигурката, която беше паднала, и докосна внимателно счупеното крилце.
— Не може да бъде поправено — прошепна тя и още една сълза се плъзна по бузата й.
Хоук взе фигурката, обви ръка около кръста на половинката си и я повдигна. Тя го гледаше мълчаливо, когато той окачи орнамента отново. Счупеното крило изпрати отблясъци около себе си.
— Не е необходимо да се поправя. — Гласът му беше тих, дъхът му погали слепоочието й, докато тя гледаше крилото. — Тя винаги ще ни напомня какво преживяхме, Джес.
Младата жена прехапа устни и се опита да не заплаче.
— Лъжех — изрече най-сетне отчаяно, от гърдите й се откъсна ридание. — Това, което казах на Тод…
Хоук я завъртя и докосна с пръст устните й. Изненадваща усмивка озари лицето му.
— Породите могат да подушат лъжата, половинке. Забрави ли това?
Джесика зяпна. Да, беше забравила. В страха и объркването беше забравила, че Породите могат да подушат лъжата.
— Ти си знаел? — Дъхът й секна от щастие. — Знаел си, че лъжа?
— Знаех, че се опитваш да го задържиш, докато се съвзема. — Докосна една сълза на бузата й и я изтри. — Знаех, че спасяваш живота ни по единствения възможен начин, бейби. Не ме нарани. Не повярвах на нито дума.
Можеше ли да обича някого така, както нея в този момент, запита се Хоук. Чиста радост озаряваше погледа й, сладка топлина и безусловна любов изпълваше въздуха около тях. Тя наистина беше половинка, с която да се гордее. Която винаги щеше да върви редом с него.
Хоук се обърна, вдигна я на ръце и я понесе към матрака.
— Мисля, че бяхме по средата на нещо, когато онова копеле ни обезпокои — заяви той, като се надвеси над нея. Ръцете й се обвиха около врата му, а устните й се извиха в изкусителна, любяща усмивка.
— Не точно по средата — отвърна дръзко. — Мисля, че тъкмо започвахме. Не пропускай стъпки, половинке.
Хоук трябваше да се засмее. Тя винаги успяваше да предизвика усмивката му, смеха му. Озаряваше сърцето му и втвърдяваше пениса му.
— Обичам те, Джес — изръмжа той, говореха и човека, и животното. Първичната нужда и емоцията, избухнали вътре в него, не можеха да бъдат сдържани.
— Обичам те, Хоук Естебан. С всичко, което съм, обичам те.
Тогава устните му покриха нейните. Дълбоките, отпиващи целувки опияняваха и двамата, докато се бореха с дрехите си. Събличаха се едни друг, захвърляха дрехите настрани, оголвайки плътта си за ласките на другия.
Ръцете на Джес се движеха по гърба му, ноктите й го драскаха, а тя се извиваше към него и го окуражаваше с тихи стонове и кратки викове.
Хоук почти се изгуби в нея. Толкова лесно можеше да му бъде отнета тази вечер. Как, по дяволите, щеше да живее, ако някога я загуби? Тя беше не само неговата половинка, но и негова жена, негова любов. Беше част от душата му и знаеше, че никога няма да поиска да се освободи от нея.