— Момчето трябва да седне при нас — обади се Филипа и звънкото детско гласче отекна във високия свод. — Ела при нас, момче — извика заповеднически тя.
— Не викай така, Пипа — пошепна й възмутено Пен. — Намираш се в църква. А името му е Робин.
— О, да, забравих. — Пипа сложи едната си ръка пред устата, а с другата махна на Робин.
Хю не можа да открие лейди Гуинивър зад високите облегалки, докато крачеше по пътеката към олтарното помещение. Може би нечистата съвест я принуждава да стои далече от божия дом, каза си мрачно той.
— Ела и седни до мен — пошепна Пипа и се премести, без да обръща внимание на зелената си копринена рокля, която щеше да се смачка.
Хю едва сподави смеха си. Беше му ясно, че Робин харесва повече по-голямата сестра, която също му се усмихваше подканващо, макар и плахо. Той даде знак на сина си да седне при момичетата и потърси за себе си място от другата страна на пътеката. Когато на вратата настана раздвижване, той се обърна.
Онова, което видя, за момент му отне дъха. Лейди Гуинивър влезе в църквата с одежда от кехлибарено копринено кадифе, обшито с черни скъпоценни камъни. Талията й беше пристегната със златен колан, на който висяха емайлирано и позлатено шишенце за аромати и мъничък, украсен с диаманти часовник. На гърдите си носеше диамантено колие, диаманти красяха и накита на главата й, специално отдръпнат назад, за да се вижда гладката, блестяща коса, която сякаш се състезаваше с диамантите.
— Простете, че ви накарах да чакате, лорд Хю. Трябваше да поговоря с музикантите, да се уверя, че могат да изпълнят любимите танци на Пен. — Гласът й беше мек и мелодичен, усмивката омагьосваща, пълна с нежни обещания.
Хю си припомни какво бе казал епископът на Уинчестър: тази жена сигурно притежаваше магически сили, след като беше подчинила на волята си толкова много мъже. Обикновено той не се интересуваше от подобни глупости, но в този момент разумът му изпадна в колебание.
Гуинивър погледна към децата си. Робин скочи от стола и се поклони дълбоко. Тя му се усмихна майчински.
— Желая ти добра вечер, Робин. Пипа, ела и седни при мен, иначе ще говориш през цялото време. — Без да обръща внимание на протестите на малката, тя я поведе със себе си към далечния ъгъл.
— Лорд Хю… тук има достатъчно място за трима.
Мъжът зае място до нея, все още борейки се да запази самообладание. Ароматът й го обгърна. Тази жена миришеше на върбинка, лимони и розова вода! Той не понасяше тежките парфюми, които използваха придворните дами, за да скрият миризмата на нечистите си тела под скъпоценните роби. Но този нежен аромат замая сетивата му. От една страна, беше радостен, че си бе направил труда да измие праха от пътуването и да се преоблече, но от друга се ядосваше на реакцията си. В крайна сметка не беше дошъл тук, за да стане жертва на прелестите на една убийца.
Свещеникът начена службата, свещенодействие, познато на всички присъстващи, и Гуинивър можеше съвсем спокойно да повтаря тихичко стиховете, докато мислите й се носеха надалеч. Въздействието й върху лорд Хю беше точно според очакванията. Макар че се опитваше да го скрие, тя бе забелязала силната мъжка реакция в погледа му, докато крачеше по средната пътека на църквицата. Той не се бе успокоил и това личеше по напрегнатата, изправена като струна фигура до нея. Явно беше завладян от присъствието й.
Доволна усмивка заигра на устните й и тя сведе глава, за да приеме благословията.
Камбаните забиха тържествено в чест на лейди Пен и семейството и гостите напуснаха бавно параклиса. Членовете на домакинството поздравиха рожденичката и й поднесоха цветя и дребни подаръчета, специално приготвени за нея. Момичето се смееше и подскачаше от радост, а през това време Пипа обясняваше на Робин какви са подаръците и кой ги поднася.
— Видя ли колко беше хубаво онова шишенце за аромати? Подарък от пазителката на складовете. Сигурна съм, че го е напълнила с целебни билки… Ще позволиш ли да помириша, Пен? Смяташ ли, че тази миризма може да отклони чумата, момче?
— По тези места няма чума — поправи я Робин и добави: — Вече знаеш, че се казвам Робин.
— Добре де, ще се опитам да го запомня — отговори безгрижно момиченцето. — Непрекъснато забравям името ти, защото тук нямаме много момчета… или поне не такива като теб. Затова наум си те наричам просто „момче“.
— Как ли се справят с теб роднините ти? — попита тихо Робин. — Винаги ли си толкова бъбрива? — Много му се искаше да се беше сетил за някакъв подарък и мислено преравяше съдържанието на сандъка на баща си. В този момент усети, че Пипа изведнъж е утихнала, и се обърна. Малката изглеждаше толкова съкрушена, че го заболя сърцето. — Извинявай, не исках да бъда неучтив — извини се той. — Но тъкмо размишлявах усилено, а ти непрекъснато ме прекъсваше. — Пипа отново засия.