— Всички казват, че говоря прекалено много. Но според мен има толкова много неща за казване, не намираш ли и ти?
Робин поклати глава.
— Всъщност не.
Гуинивър, която вървеше точно след децата, го чу и неволно хвърли поглед към спътника си, чието изражение отново издаваше топлина, а бръчиците от смях около очите бяха направо обезоръжаващи.
— Това момиченце май е били родено само за да бърбори — рече той и в дълбокия басов тон прозвучаха весели звуци.
— Тя се роди засмяна — отговори Гуинивър, също развеселена. — Дете със слънчева душа.
Възрастен мъж, чиято наметка беше обточена с кожи, а тясната барета с дълги наушници бе закрепена здраво под издадената брадичка, ги настигна и заговори почти сърдито:
— Толкова много исках да бъда сред поздравяващите, но мастър Грайс ме задържа в параклиса заради някакъв молитвен текст и останах едва ли не последен. Не искам милото дете да ме сметне за немарлив към задълженията ми.
— Със сигурност няма да го направи, магистър Хауърд — побърза да го успокои Гуинивър. — Лорд Хю, позволете да ви представя магистър Хауърд, учител на децата ми, който беше и мой учител! — Тя срещна погледа му и очите й заблестяха. — Знам, че бихте искали да поговорите с него — в течение на вашите… — Тя се поколеба, сякаш търсеше подходящата дума. — Вашите…
— Моите разследвания — отговори спокойно Хю. — Сигурно точно тази дума търсехте, лейди Гуинивър. — Той отговори на поклона на магистъра с любезно кимване.
— Велики боже — проговори старецът. — Какво ще разследвате, сър?
— Не е редно да засягаме тази тема по време на празника — отговори с обичайната си прямота Хю и отстъпи настрана, за да пропусне Гуинивър да мине първа. Влезе след нея в банкетната зала през отвора в красиво резбованата разделителна стена между залата и преддверието.
Дългата трапеза на подиума в залата беше покрита с блестяща покривка от бяла дамаска — явно в чест на малката рожденичка. От галерията за музикантите прозвуча весела мелодия. Навсякъде се виждаха пажове с бели салфетки и бутилки с вино.
Те пълнеха красивите чаши, които тази вечер красяха масите вместо обичайните рогове за пиене.
От кухнята се появиха върволица слуги с димящи купи. Готвачът застана пред масичката за сервиране в един ъгъл и започна да реже глигана. Един слуга му подаваше чиниите, докато ароматният сок се стичаше в специалния улей и се изливаше в поставена под него купа.
В средата на трапезата, поставена под подиума и дълга колкото самата зала, беше поставена голяма сребърна солница. Там членовете на домакинството заеха обичайните си места, като по-нисшите по ранг бяха по-далече от солта.
Гуинивър отиде до средата на подиума и покани лорд Хю да седне до нея.
Като първородна дъщеря Пен беше готова да седне вляво от майка си, когато се сети, че и тя може да си избере съсед. Обикновено на това място сядаше Пипа, пък и на рожден ден то беше едно от почетните места. Пен погледна първо сестра си, после Робин. Знаеше, че не е редно да предпочете момчето пред сестра си — макар че днес имаше рожден ден и всичко й бе позволено. Пипа щеше да се обиди и никога нямаше да й прости.
— Моля те, Робин, седни вляво от мен — намеси се Гуинивър, която веднага бе разбрала как стоят нещата. — Пен, знам, че нямаш нищо против да отстъпиш почетното място на нашия гост. Ти ще седнеш до Робин, а Пипа ще заеме мястото от другата ти страна.
Това разпределяне разреши дилемата на Пен и едновременно с това предпази Хю и Робин от опасността да бъдат изложени през цялото време на бърборенето на момиченцето. Малката изглеждаше неутешима, че са я лишили от компанията на момчето, но все пак празникът беше на сестра й и тя се примири.
Почетните гости заеха местата си, другите също насядаха. Дрънченето на ножовете и глъчката на гласовете скоро заглушиха музиката от галерията. Гуинивър следеше движенията на силните мъжки ръце, които издаваха, че съседът й е свикнал с физическия труд. В ставите и пръстите му липсваше аристократичната изисканост. Той носеше златен пръстен-печат с огромен искрящ сапфир. Този камък и рубинът върху тъмната кадифена барета бяха единствените му скъпоценности; ала разкошните дрехи не се нуждаеха от бижута, за да изпъкнат. Тя имаше усещането, че той не се чувстваше особено добре в тази одежди или поне не толкова добре, колкото в удобното воинско облекло за езда.