Превръзките на дланта и рамото бяха замърсени, вонята на улиците се смесваше с миризмата на пот и кръв от тялото му.
— Донесете ми пергамент, перо и мастило — нареди грубо той. — И канче топла бира.
Заповедническият тон веднага показа на жената, че си имаше работа с гост от висшето общество. Тя се поклони и бързо излезе от кръчмичката. Върна се много скоро с исканите неща и голямо канче бира. Остави нещата за писане на масата и постави канчето на триножника над огъня. После нажежи машата и я пусна в бирата, която засъска и закипя.
— Това ли е всичко, сър? — попита тя, като остави канчето на масата.
— Да, благодаря ви. — Хю й махна да излезе и отчаяно задъвка пачето перо. Какво да напише? С какво да започне? Трябваше да обясни на жена си, че отговорен за всички покушения е лорд Кромуел, трябваше смирено да се извини за слепотата и глупостта си и да я помоли да се върне при него. Трябваше да й каже, че не би понесъл да я загуби, трябваше да изрази колко дълбоко съжалява за ужасните обвинения, които й беше отправил.
Ако можеше да я види и да я прегърне, всичко щеше да бъде много по-лесно. Тогава сигурно щеше да успее да я убеди. Но в черните букви нямаше чувство, в тях не течеше топла кръв. Хю беше прям човек и не притежаваше таланта да изразява чувствата си на хартия. Беше написал истината, но в думите му липсваше страст.
Не можеше да направи нищо повече. Гуинивър щеше да прочете писмото и да го приеме. Тогава щеше да я убеди по единствения начин, който познаваше.
След като прочете още веднъж няколкото изречения, той посипа написаното с пясък, изтърси го и нави пергамента на руло, но не го запечата. Знаеше, че никой от слугите няма да посмее да го прочете.
Изпи бирата си и топлината й го ободри. Остави на масата медна монета и се върна при коня си.
Когато почука повторно, вратата се отвори веднага, сякаш Кроудър го беше очаквал. Той прие писмото с безизразно лице, поклони се и затвори вратата с подчертано движение.
Хю отстъпи назад и погледна към прозорците. Капаците бяха затворени, за да пазят от дъжда и студа, но той забеляза, че точно над вратата единият капак беше леко открехнат и зад него се движеше сянка. Почака още малко, тропна с ботуши, плесна ръце в кожени ръкавици. Очакваше вратата всеки момент да се отвори и Кроудър да го покани вътре.
Нищо такова не се случи. Вратата остана затворена. Сянката зад прозореца се скри. Хю почака почти половин час, после напусна мястото си и потегли обратно към градските порти.
Гуинивър стоеше зад прозореца на горния етаж и наблюдаваше съпруга си. Беше стояла там през цялото време и го беше гледала, докато той крачеше нетърпеливо напред-назад. Сърцето я болеше, защото той изглеждаше измъчен и потиснат. От няколко нощи не беше спал и сигурно беше полумъртъв от умора. Откакто момчето се бе разболяло, не беше затварял очи нито за миг… Господи, наистина ли този кошмар започна само преди две нощи? — запита се изумено тя.
Прочете писмото му за пореден път. Не й беше трудно да усети чувствата, които бушуваха зад оскъдните думи, тъй като познаваше своя Хю. Изпитваше гняв и дива омраза към лорд-пазителя на печата — но в същото време не можеше да забрави, че Хю лековерно беше паднал в капана му. Той бе повярвал, че тя иска да се освободи от него и от Робин. Въпреки пламенните й уверения, че го обича, той бе повярвал в най-лошото за нея.
Как би могла да го забрави? При тези обстоятелства не можеше да продължи да живее с него, сякаш нищо не се беше случило. То щеше да стои винаги между тях.
Трябваше да прогони Хю от съзнанието си и да мисли само за децата си. Ако му позволеше да дойде при нея, щеше да отстъпи. А не искаше да се предаде пред мъж, който беше отишъл толкова далеч. Сега трябваше да бъде силна, да планира живота си. Трябваше да реши къде и как да живеят. Гуинивър се познаваше добре. Съзнаваше, че своенравието й е лошо качество, но и животоспасяващо. А в този момент се нуждаеше отчаяно от вътрешната си опора.
— Мамо… мамо?
— Какво има, Пипа? — Гласът й дойде някъде много отдалеч и сякаш не беше нейният. Тя скри писмото в джоба си и се обърна към детето.
— Това беше лорд Хю!
— Да, знам.
— Защо не влезе? — Пипа помилва котенцето, което се опитваше да се освободи от ръцете й.
Гуинивър знаеше, че трябваше да разкаже на децата си само толкова, колкото те можеха да понесат. Не беше нужно да узнаят за обвиненията на Хю; но не можеше да премълчи пред тях, че вече нямаше да живеят в дома на втория си баща. Трябваше да измисли убедително обяснение, но в момента не й хрумваше нищо. Мозъкът й отказваше да мисли.