Выбрать главу

— Защо избра нея? — попита учудено Гуинивър. Тази роба беше подходяща само за празнични случаи.

Пен премълча, но сестра й веднага даде искания отговор:

— Защото тази сутрин лорд Хю изглеждаше много елегантен. Носеше смарагдовозелен жакет, а клинът и наметката бяха на златни ивици. И ти трябва да бъдеш красиво облечена като него!

— Разбирам — промърмори Гуинивър. — Въпреки това ще облека сивата си рокля. Тя е достатъчно добра за пансиона на Мурфийлдс.

Пен я погледна разочаровано, но не каза нищо.

Хю се появи чак вечерта. Прекара целия следобед в книжарниците на Чийпсайд и най-после намери, каквото търсеше. Красиво илюстрирано томче с писмата на Тъли, подвързано с най-фина италианска кожа, с тънка копринена хартия и позлатени букви. Подвързията беше със седефена украса. Книгата беше красива, но и с ценно съдържание, а Гуинивър умееше да цени и двата аспекта.

Книжарят прибра книгата в кожена торбичка и Хю я скри под наметката си, за да не се намокри. Когато потегли към Моорфийлдс, вече се здрачаваше. Дъждът беше престанал, но навън все още беше студено и влажно.

През затворените капаци на пансиона проникваше светлина, от комините се издигаше дим. Хю веднага разбра, че този път къщата му казваше добре дошъл и слугите нямаше да затворят вратата под носа му.

Той върза коня си и почука.

Кроудър отвори веднага.

— Заповядайте, милорд! — Той се поклони и задържа вратата. Хю влезе в осветения коридор. В задната част имаше стълба към втория етаж. Вдясно се открехна врата и той видя за миг любопитното личице на Пипа, което изчезна също така бързо и вратата се захлопна. Въпреки нервността си Хю се усмихна. Кроудър пое мократа му наметка.

— Стаята на милейди се намира зад двойната врата в горния край на стълбата, милорд — съобщи той.

Хю кимна и изкачи стъпалата с лудо биещо сърце. Кръвта пулсираше в слепоочията му, ушите му бучаха. Беше изпитал подобно вълнение само веднъж в живота си — в деня, когато трепереше за живота на Робин и страхът заплашваше да го надвие. Нито преди, нито сега имаше думи за онова, което беше заложено на карта.

Спря за миг пред двойната врата и се ослуша. Отдолу се провиждаше светлина. Успокояваща златна ивица.

Хю не почука. Гуинивър беше предупредена за идването му. Тихо повдигна резето и отвори.

Гуинивър седеше пред огъня, стъпалата й в домашни обувки почиваха върху перваза на камината. Когато Хю влезе и затвори вратата след себе си, тя се надигна. Ръцете й се раздвижиха едва забележимо и прихванаха полите на сивата рокля.

— Гуинивър! — Той огледа помещението, завладяно от присъствието й. Ароматът й, диханието й насищаха въздуха. Той я обичаше, както никога не беше обичал жена. Обичаше я с всеобхватната сила, която никога не би признал преди реалната опасност да я загуби.

А сега, пред лицето на злото, което й беше причинил, трябваше да намери думи, с които да я убеди в тази любов.

Гуинивър не се помръдваше, не проговаряше. Той беше длъжен да започне. Но както винаги, сърцето й се разтуптя от близостта му. Той се беше отнесъл жестоко с нея, но тя продължаваше да го обича.

— Гуинивър — повтори тихо Хю. Видя как сиянието на огъня възпламени бузите й, погледна в дълбините на очите й и видя бурята от чувства, която бушуваше в сърцето й.

Остави кожената торбичка с подаръка си на масичката до вратата. Не искаше тя да помисли, че е дошъл да купи прошката й. По-късно щеше да й даде книгата. По-късно, когато…

Хю прекоси бързо помещението и взе ръцете й, студени като лед.

— Не знам как да измоля прошката ти — започна той и поднесе ръцете й към устните си, за да ги стопли с дъха си. — Как можах да повярвам, че ти си…

Той помълча малко и добави с безкрайна болка:

— Не очаквам да ми простиш. Знам, че не можеш. — Думите излизаха с мъка от устата му.

Гуинивър го погледна и видя в очите му искрено разкаяние и отчаяно желание да чуе благоприятен отговор.

— Аз приех Робин като собствено дете — проговори най-сетне тя. Въпреки спокойния й тон в тези думи се съдържаше обвинение и обида.

— Знам, знам — прошепна съкрушено той и пусна ръцете й. — Винаги съм го знаел. Няма извинение за думите и делата ми.

Той пое дълбоко дъх и зарови пръсти в косата си.

— Не мога да повярвам, че съм бил толкова сляп! Та аз познавам Томас Кромуел и мръсните му интриги! Планът му беше толкова прост, толкова елементарен, че веднага трябваше да се досетя. А аз се хванах като последен глупак…

— Ти се вкопчи в подозренията си… не, в убеждението… което в крайна сметка направи мръсния план на Кромуел възможен — отговори беззвучно тя и отново се отпусна на стола пред камината.