Той не посмя да я погледне. Мина известно време, преди да заговори отново.
— Ти ли уби Стивън Малори?
Гуинивър прибра ръце в скута си и отговори, без да трепне:
— Не мисля. Признавам, че желаех смъртта му. Той беше груб с мен и се опитваше да бие децата ми. Онази вечер се нахвърли върху мен. Прозорецът беше отворен. Аз протегнах крак, той се спъна и падна навън.
Тя го погледна, готова да отиде докрай.
— Съзнателно ли съм причинила смъртта му? Не знам и никога няма да узная! — Стана от мястото си и заключи все така спокойно: — Дали съм убила Стивън Малори? Не мога да ти дам отговор на този въпрос, Хю.
— Защо не ми каза това по-рано? Усмивката й беше тъжна.
— Защото не можех да разчитам, че ще проявиш разбиране към тази двойственост. Ти си прям човек, говориш без заобикалки и се гордееш с това свое качество. Нямаш усет към междинното, към онова, което не е просто и ясно. — Тя сведе глава към ръцете си. — Според теб аз бях виновна. Ако ти бях разказала всичко, щях само да потвърдя подозренията ти.
— Сам ли трябва да нося тази вина? — попита той. — В интимността на любовта между нас цареше доверие. Не можа ли да ми кажеш истината, докато се любехме?
— Може би, но не смеех да рискувам. Живота си… бъдещето на децата си. Всички щяха да пострадат. А после ти спаси мен и децата ми… с фалшива клетва. Виж какво стана накрая! Как бих могла да бъда сигурна в теб?
— Аз те обичам — отговори просто той и отново улови ръцете й. — И те моля да ми простиш ужасната грешка. — Очите му задържаха погледа й, но той не направи опит да я привлече към себе си, докато чакаше отговора й.
— Много е трудно да ти се доверя — отговори тихо Гуинивър. — Времето, в което живеем… това място… този град… — Тя издърпа едната си ръка и направи широк жест, за да изрази отвращението си. — Навсякъде дебнат убийство и предателство.
— Прощаваш ли ми?
— Аз те обичам — отговори само тя.
— Прощаваш ли ми?
Тя склони глава.
— Как бих могла да те отблъсна? И аз не ти се доверих докрай. — Тя се притисна до гърдите му и опря лице в гърлото му, за да се наслади на прегръдката. Любовта имаше дарбата да премахне болката и отчаянието. Само тя имаше значение. Щяха да си простят един на друг — и скоро да забравят.
Той я държеше здраво, вдъхваше дълбоко аромата й и не смееше да повярва, че тя се бе върнала при него. След малко тя взе ръцете му и ги сложи върху корема си.
— Запознайте се с детето си, милорд!
Хю я погледна смаяно и недоверчиво.
— Ти си бременна?
— Това е почти сигурно.
Той помилва корема й с треперещи пръсти.
— И щеше да изчезнеш от живота ми, без да ми кажеш за детето ни?
— Не. Не бих могла да ти причиня това.
— Затова ли остана близо до Лондон? — В погледа му имаше страх и съмнение.
— Ако не те обичах и ако не знаех какво означава да бъда обичана от теб, никога нямаше да се върна при теб, даже заради детето.
Той отново я притегли към себе си и завладя устата й.
— Обичам те толкова силно, че чак ме е страх.
— Тогава да започнем заедно новия си живот — засмя се тя. — А сега ме прегърнете, лорд Хю, като че се срещаме за първи път!
ЕПИЛОГ
28 юли 1540 г.
Палачът вдигна главата и я показа на ревящото множество. Хю, който стоеше в задните редици, обърна коня си и напусна Тайбърн Трий, следван от Джак Стедмън и четирима войници с извадени мечове. Трябваше да побързат, за да не попаднат в задръстването, което неизбежно следваше екзекуциите. Тази вечер в града се очакваше общо веселие.
Лорд-пазителят на печата беше мъртъв.
Хю и спътниците му яздеха безмълвно през навалицата, събрала се на мястото за екзекуции. Равномерната стъпка на силните коне, тежките брони на гърдите им разчистваха пътя. Херолдът даде продължителен сигнал, който накара хората да се разстъпят. Някои се развикаха недоволно, но като видяха въоръжените мъже във военни одежди, предвождани от величествен мъж с пронизващи сини очи и изискано поведение, бързо замлъкнаха и им направиха път.
— Вкъщи ли си отиваме, милорд? Или ще минем през Уайтхол?
Въпросът на Джак Стедмън накара Хю да се обърне. Днес беше венчавката на краля с Катрин Хауърд. Ала Хю дьо Босер нямаше намерение да се прояви като придворен ласкател. Имаше новини за жена си, които щяха да предизвикат оживени дискусии.
Той попипа пергамента с кралския печат в джоба на жакета си и даде заповед.
— Вкъщи, Джак!
— Много добре, сър!
Малкият отряд препусна на изток към Холборн. Насреща му тичаха търговци, улични музиканти, артисти, фокусници, водачи на танцуващи мечки. Днес беше ден за радост. Не само защото кралят се женеше за пети път. Омразното господство на Томас Кромуел, лорд-пазителя на печата, беше намерило края си на Тайбърн Трий. Множеството постепенно се разреждаше и в Холборн улиците бяха почти пусти. Хю и войниците минаха по същия път, където убийците на Кромуел бяха нападнали лорда в деня на сватбата му. Когато херолдът наду тромпета си, пазачът на портата притича и я отвори широко. Ездачите навлязоха в тихия парк.