— Говорите, като че вината ми е вече доказана. Все още не сме обсъдили смъртта на двама мои съпрузи. — Тонът й беше сладък като марципанът върху тортата на Пен, но очите гледаха остро. — Ще ме разпитате ли и за тях, или не си струва, тъй като отдавна сте си съставили мнение за мен? — Тя остана с гръб към него, ръцете й бяха скръстени в скута.
— Ще ви осигуря почтен процес — обеща кратко той. Гуинивър поклати глава.
— Не, милорд, аз познавам живота. Щом лорд-пазителят на печата е решил да ме обяви за виновна, за да задоволи собствените си интереси, той ще го направи. Приемам, че вие сте само негов инструмент… лапата на котката, така да се каже!
Обидата го засегна болезнено. Сините очи засвяткаха, той се отблъсна от стената. В първата минута Гуинивър беше готова да повярва, че мъжът ще я удари. Вместо това той отиде до отворения прозорец към двора, сложи единия си крак върху ниския перваз и опря ръка на коляното си.
— По-внимателно, мадам — отвърна той с леденостудено спокойствие. — Думите ви звучат като държавна измяна. Подобни изказвания за лорд-пазителя на печата обиждат господаря му, краля. Ако стигнат до ушите на лорд Кромуел, ще ви струват главата.
Гуинивър изпъна рамене.
— Щом иска главата ми, ще я получи, все едно под какъв претекст. — Тя се обърна настрана и го погледна право в очите. — Но виждам само една възможност думите ми да стигнат до него. Само един човек ги е чул и това сте вие, Хю дьо Босер. Ще ме издадете ли?
Бързото удовлетворение, че е премерила силите си с него и е успяла, я накара да забрави, че намерението й беше да го омае с чара си и да обърка сетивата му. В началото правеше точно това, но проблесналият нож на враждебността разсече чувствителната връзка. Сега вече не я беше грижа. Гневът беше не по-малко ефикасно оръжие от чувственото изкушение.
Хю обаче не се поддаде на провокацията и отбеляза с неволно веселие:
— Милейди, вие притежавате език на усойница. Готов съм да се обзаложа, че отровата ви е достатъчна да се отървете от няколко дузини съпрузи. Затова ви съветвам да скриете много добре отровата си, докато траят разпитите в Лондон, защото може да ви струва главата.
— За какво точно ще ме разпитват? — осведоми се Гуинивър, стараейки се да запази подигравателно-равнодушното си поведение — въпреки страха, който пропълзя по гръбнака й при напомнянето му, че й предстоеше пътуване. Нямаше да се отърве от него, освен ако не прибегнеше до някое отчаяно средство, за да го избегне. Словесните престрелки и целенасочените стрели бяха добро средство, но по отношение на опасността, в която се намираше, бяха просто един нищожен, детски триумф.
— Това ще определят други хора.
— А кой желае да ме разпита?
— Първо самият крал. После епископът на Уинчестър. И накрая лорд-пазителят на печата.
Гуинивър избухна в смях, но без капчица хумор.
— О, небеса! Значи внимание от най-високо място? Защо ли са се загрижили толкова за една вдовица от дивия север?
— Твърде богата вдовица — изтъкна той. — Която е овдовяла цели четири пъти. При това вдовството е идвало тъкмо навреме.
— А вие сте котешката лапичка на лорда пазител на печата — повтори тя с горчиво, подхранвано от страха презрение. — Защо дойдохте тук — за да намерите нещо, което да подкрепи като доказателство фактите, в които сте убеден? Наистина ли вярвате, че подобни средства ще ви дадат власт върху живота ми? Толкова ли е голяма алчността ви, че сте готов да скалъпите обвинението срещу мен и да причините смъртта ми, за да получите земята, която не ви принадлежи?
Усмивката му изчезна. Лицето му помрачня, около устата се изписа корава линия.
— Моят син има законно право върху спорната земя, мадам. Ако не сте виновна за смъртта на съпрузите си, това няма да остане скрито за мен — също както и вината ви.
— Ще ме обявите за виновна, защото така искате — повтори тя със същия презрителен тон. — Да не мислите, че не познавам хората като вас, Хю дьо Босер?
Студен вятър, долетял от хълмовете на Дербишайър, нахлу в стаята и пламъчетата на свещите затрепкаха. Гуинивър се приведе и прегради пътя на вятъра. Пръстите й трепереха едва забележимо.
— Лорд Хадлоу е бил убит от анонимна стрела — започна след кратка пауза Хю. — Какво е обяснението ви, милейди?
Тя продължи да пази с ръка пламъка.
— Онзи ден в горите ловуваха и селяни. Първата сряда от всеки месец Тим… — Тя спря за малко и продължи: — Лорд Хадлоу позволяваше на арендаторите си да ловуват в горите му за себе си. Той, аз и Грийни, нашият главен ловец, сметнахме, че някой е изстрелял стрелата по погрешка. Никой не би убил нарочно лорд Хадлоу. Той беше много обичан от арендаторите си. Когато след два дни почина, никой не пожела да признае вината си. В случай като този законът не знае милост — както вие много добре знаете, лорд Хю!