— Добро утро, мистрес Тили! — Той поздрави старата камериерка с топла усмивка. — Имате ли минутка време за мен?
Тили го погледна объркано. Премести купата в другата си ръка и се почеса по челото. Лейди Гуинивър беше наредила на хората си да отговарят на всички въпроси на лорд Хю и помощниците му. Но Тили усещаше под доброжелателния поглед на блестящите сини очи необясним страх.
Усмивката на Хю остана непроменена.
— Питах се само дали някой е видял как лорд Малори е паднал от прозореца. Вероятно по това време вие не сте били с лейди Малори в покоите й?
Тили размишляваше напрегнато. Какво да му отговори? В този въпрос се криеше задна мисъл.
— Кой казва, че не съм била там? — попита войнствено тя. Хю разпери ръце.
— Никой — успокои я той. — Просто предположих, че лейди Гуинивър е била сама в покоите си.
— Защо си помислихте такова нещо, сър? Аз съм й камериерка и винаги съм до господарката си, когато се приготвя за сън. — Бледите й очи срещнаха търсещия поглед на лорд Хю и бързо се отместиха.
— Аха — проговори проточено той. — Значи сте били там, когато лорд Малори е паднал? Доколкото знам, лейди Гуинивър се е намирала в гардеробната си?
— Точно така! — Тили изпита облекчение, че можеше да го потвърди. Веднага след падането на лорда бе видяла господарката си да излиза от гардеробната. — Господарката ми беше в гардеробната. — Тя кимна утвърдително.
— Вероятно вие сте били в покоите, за да приберете вещите на господарката си? — Мъжът вдигна въпросително тъмните си вежди. — Може би сте се намирали в близост до гардероба… с гръб към прозореца…
— Правилно — кимна Тили. Трябваше да го накара да повярва в това, макар че не беше истина. Не беше казала изрично, че във въпросния момент се е намирала в покоите на лейди Гуинивър — но със сигурност беше по-добре, ако той повярваше, че тя не е била насаме с мъжа си.
— Хм, но това е странно — продължи замислено лорд Хю. — Когато разговарях с лейди Гуинивър за случилото се онази вечер, тя не спомена, че и вие сте били там — заключи той, без да изпуска Тили от очи.
— Може да е забравила. Самата тя беше в гардеробната.
— Да, по този въпрос всички са единни — промърмори той. — Е, благодаря ви, мистрес Тили! Не искам да ви задържам повече. Вършете си работата.
Тили направи бърз реверанс и се отдалечи с лудо биещо сърце. Усещаше пронизващия му поглед в гърба си, очевидно решен да й изтръгне истината. Нищо лошо не съм казала, успокои се тя; със сигурност ще е най-добре, ако всички повярваха, че господарката й не е била сама.
Като чу стъпки зад себе си по паважа, Хю се обърна рязко. Джак Стедмън, който бе излязъл от кухнята, плесна доволно с ръце.
— Знаете ли, този лорд Малори наистина е бил чудовище — заговори доверително той. — Всички слуги твърдят, че се е държал много зле със съпругата си. Никой не е пролял и една сълза за смъртта му.
— И аз стигнах до това заключение.
— Но аз съм готов да сложа ръката си в огъня, че тук има още нещо, за което се мълчи, сър.
— Някои не казват почти нищо, други говорят твърде много — отбеляза замислено Хю. — Говори с факлоносците, които са били на служба вечерта, когато лорд Малори е паднал. Провери дали са били бдителни, или са дремели облегнати на стената. Гледали ли са към стаята на лейди Малори? Видели ли са светлина? Накарай ги да си спомнят съвсем точно какво са видели. Говори и с другите факлоносци, както и с ратаите в обора. В общите помещения сигурно се говори за тези неща… всеки прави предположения. Дано узнаеш нещо интересно.
— Тъй вярно, сър! — Джак отдаде чест и забърза към външния двор.
Хю прекоси горния двор и мина през вратата в южното крило, която водеше към градината зад високите, защитени с бойници стени, които заобикаляха господарската къща. Градините се поддържаха безупречно. Пътечки от чакъл се извиваха между цветни лехи и шпалири от рози. Оттатък градините се виждаше склонът към бреговете на Вийе, обрасъл със сочна трева.
Потънал в мислите си, мъжът оглеждаше зелената страна. Докъдето стигаше погледът, всичко принадлежеше на Малори! По-нагоре по реката се намираха областите между Грийт Лонгстоун и Уордлоу с богатите находища на оловни руди, именията, които принадлежаха на Робин.
Самият Хю не беше добре запознат с правото, но адвокатите, с които се беше съветвал в Лондон, единодушно твърдяха, че брачният договор между Гуинивър и Роджър Нийдхем е абсолютно законен и необорим — заедно с прибавената по-късно клауза, в която той й приписваше правото на собственост върху спорните земи — но само в случай, че той беше в правото си да се разпорежда с тези земи. Ако се намереше доказателство, че той не е имал това право, претенциите на Хю ставаха легитимни.