— Лорд Хю изля кофа вода отгоре ми — отговори с треперещ глас момиченцето.
— Излях я върху кучетата — поправи я с усмивка той. — Ти случайно се оказа в центъра на събитията.
В очите на Гуинивър блеснаха весели искрици и тя се изправи.
— Веднага върви при Тили и й покажи ръката си. Тя ще реши какво трябва да се направи. И помоли Нел да те преоблече, преди да си настинала. О, щях да забравя — защо не беше с Пен на урока на магистър Хауърд?
— Пен е тъжна, защото се е скарала с момчето Робин, и магистърът се опита да я развесели, като ни прочете от „Одисеята“ — само че аз не разбирам гръцки… Всъщност и Пен не го разбира или само малко, но се преструва, че всичко й е ясно… Затова той ми каза да изляза и да набера букетче от най-хубавите полски цветя, за да запишем латинските им имена. Тъкмо бях тръгнала да търся цветята, когато Роли бе нападнат. — Този подробен и абсолютно достоверен разказ бе произнесен на един дъх.
— Защо са се скарали Пен и Робин?
— Не знам, не съм била там, а Пен не пожела да ми разкаже. — В гласа й прозвуча възмущение.
— Хайде, върви да се преоблечеш. — Гуинивър й махна и Пипа се отдалечи, притиснала ръка към гърдите си, без обичайните си весели подскоци.
Гуинивър се обърна към Хю с едва забележима усмивка.
— Тя сигурно ви напомня за баща си — предположи замислено той.
Младата жена сякаш се замисли.
— Да, но само малко. Най-вече с това, че и тя като него обича всичко. Иначе Пен прилича много повече на Тимъти. Реалистка е като него. — Тя поклати глава и усмивката й стана по-широка. — По-скоро Пипа прилича на мен, каквато бях на тази възраст. Непрекъснато тичах от едно място на друго, все нещо ново будеше интереса ми. Никога не успявах да се съсредоточа изцяло и също като Пипа трябваше да се уча да се владея.
— Тя е още много малка.
— Прав сте. — Гуинивър изви устни в усмивка. — Ще призная обаче, че на нейната възраст аз вече превеждах много добре „Одисеята“ с магистър Хауърд. Дъщерите ми не се интересуват много от учението. — Очевидно това беше необяснимо за нея, защото лицето й помръкна. — Пипа постоянно попада в някаква беля — естествено, без да я търси нарочно. Трябва да ви благодаря за решителната намеса, лорд Хю. Много съм ви задължена.
След минута мълчание той отговори:
— Съмнявам се, лейди Гуинивър. — Усмивката все още беше в погледа, в ъглите на устата му, но сякаш беше замръзнала. Тя усети как собственото й добро настроение отлетя и побърза да смени темата.
— За какво ли са се скарали децата?
— Скоро ще научим.
— Да, вероятно. — След кратко колебание тя реши да продължи: — Обикновено обядваме в трапезарията зад банкетната зала. Надявам се, че вие и Робин ще ни правите компания.
Мъжът смръщи чело.
— Вчера приех поканата ви да присъствам на празненството по случай рождения ден на Пен, но не бих искал да злоупотребявам с гостоприемството ви. Докато трае разследването, Робин и аз ще се храним с нашите хора.
Това я лишаваше от всяка възможност да му повлияе в своя полза, освен това нямаше да знае как напредват разследванията му.
Забравила въздържаността си, Гуинивър рече бързо и с усмивка:
— О, моля ви, милорд, нали няма да лишите Пен и Робин от възможността да изгладят несъгласията си? Освен това смятам, че си струва да ме опознаете по-отблизо. Как ще прецените правилно характера ми, ако не прекарвате повече време с мен? Нали трябва да се убедите дали съм способна на убийство, преди да ме обвините.
Тя се усмихна, в очите й блесна неустоимо очарование и Хю отново преживя вече познатото объркване, което възниква при противоречие между разума и сетивата.
— Може би се опасявате, че разследванията ви ще попаднат в задънена улица, ако се опознаем по-отблизо? — попита тихо тя, усетила колебанието му. — От магия ли се боите, милорд?
Подигравателното предизвикателство, скрито зад сладко прозвучалия въпрос, беше повече от ясно. Хю усети топлината на слънцето в тила си. Въздухът ухаеше на розмарин и лавандула. Сапфирената брошка в четириъгълното деколте, от което се подаваше ослепително бялата риза, искреше като огън. Булото на главата й беше от същата коприна в цвят на слонова кост, от която бяха ушити разрязаните ръкави на розовата кадифена рокля.
— Може би — изплъзна се неволно от устата му. — Но се съмнявам, че ще стана жертва на вашата магия, мадам.
— Как можете да знаете, след като се криете извън портите на дома ми? — Тя се засмя и на бузите й се появиха трапчинки; погледът й го приковаваше към земята, едновременно предизвикателен и подканващ. — Намирам, че е смешно мъжете да обвиняват в магьосничество жените, от които се боят.