6.
— Магистър Хауърд, ще бъдете ли така добър да освободите момичетата от уроците им? Нуждая се от съвета ви. — Гуинивър стоеше на прага на малката стая, в която се провеждаха часовете.
Магистърът вдигна глава от книгата си.
— Но разбира се, милейди! Винаги съм на ваше разположение.
Гуинивър кимна.
— Да, магистре, с вашите знания, с вашия ум! В момента се нуждая и от двете. — Тя се усмихна на Пен, която седеше срещу учителя си. — Много хубава кърпичка имаш, Пен. Не си спомням да съм я виждала.
Бузите на момичето пламнаха и то посегна към кърпата, която беше прикрепило с игли към ръкава си.
— Подарък ми е, мамо. Подарък за рождения ми ден от Робин.
— Много хубав подарък — кимна одобрително Гуинивър. — Момчето явно разбира от цветове.
Бузите на Пен пламнаха още по-силно, но тя не избегна нежния поглед на майка си.
— Пипа твърди, че си се скарала с Робин, мила — продължи Гуинивър. — Тъй като скоро ще стане време за обяд, може би трябва да поговорим за това, защото Робин и баща му ще обядват с нас.
— Пак ли си ги поканила, мамо? — извика развълнувано Пен и скочи. — Вчера аз бях виновницата. Поканих ги, защото нямах представа за какво са дошли. Но не искам никога вече да говоря с тях.
Магистър Хауърд се надигна с усилие иззад писалището си и излезе от стаята с книга под мишница.
Гуинивър посегна с отсъстващ вид към ножчето, с което магистърът точеше перата си, и започна да остри гъшето перо, оставено до мастилницата.
— Ситуацията наистина е сложна, детето ми. Но трябва да съблюдаваме правилата на приличието, не на последно място и за да изпълним по-добре целта си.
— Защо са дошли да искат земя, която е наша? — попита разгорещено Пен.
— Защото смятат, че принадлежи на тях — отговори спокойно майката.
— Но това не е вярно!
Гуинивър улови в тона на момичето внезапното колебание, незададения въпрос и обясни внимателно:
— Въпросът е спорен. Когато ми завеща земята си, първият ми съпруг вярваше, че има право да го стори. Аз също бях убедена в това и още съм, но не съм в състояние да открия убедително доказателство за правотата си. Обаче не виждам причина да се откажа без борба от земята, която ми носи добри доходи, само защото лорд Хю се появява от нищото и я иска за себе си.
— Но нали земята е наша?
Гуинивър отговори предпазливо:
— Виж, мила, както стоят сега нещата, не виждам възможност да докажа чия е… все още я търся.
Пен стана и кафявите й очи заблестяха. И двете ми дъщери са наследили очите на баща си, каза си Гуинивър, отново обзета от старата тъга.
— Защо тогава просто не им я дадеш, мамо? Ти имаш предостатъчно земя.
— Защо да им я дам, Пен? Само защото са дошли пред портите ми със сигнал на тромпети и тежки оръжия? Защо да се покоря и да им дам нещо, което е колкото тяхно, толкова и мое?
Пен прехапа долната си устна и Гуинивър разбра, че момичето й отдавна е размишлявало върху този въпрос.
— Магистър Хауърд познава отлично законите — проговори най-после Пен.
— Да, той ме е научил на всичко, което знам.
— Според мен не е трябвало да го прави — каза изведнъж Пен, ритна столчето си и се втурна навън, като неволно бутна майка си, застанала неподвижно до масата.
Гуинивър остави ножчето на масата. Не можеше да се сърди на Пен. Детето беше само десетгодишно, но беше видяло много неща за годините си. За разлика от Пипа Пен знаеше в какъв ад беше живяла майка й със Стивън Малори. Защото тя беше предпочитаната жертва на Стивън, докато Пипа все успяваше да му се изплъзне. За да защити дъщеря си, Гуинивър жертваше себе си и Пен нямаше как да не го забележи — макар че майката се стараеше да го скрие.
Сигурно Пен беше стигнала до заключението, че ако майка й се беше покорила на лорд Малори, лошите неща нямаше да се случат. Тя очакваше от майка си да се държи като всички други жени.
Гуинивър въздъхна. Тя сама си бе избрала Стивън Малори за четвърти съпруг. Отговорността за този избор беше само нейна. Как не можа да прозре що за човек е той — тогава никога не би приела ухажването му.
Но сега Малори Хол принадлежеше на нея — най-после. С времето Пен щеше да проумее, че жената също може да отговаря за живота си.
В следващия момент обаче тя се запита как дори за една минута бе могла да забрави, че беше на път да загуби всичко, към което се беше стремила. Че дъщерите й щяха да загубят майка си, че щяха да ги обезнаследят и коронният съвет да им определи настойници. За да избегне тази участ, тя трябваше да действа решително. Каква цена за учеността, решителността и волята да се грижи сама за себе си… Хю дьо Босер щеше да получи желаната земя, все едно по какъв начин. Но тя щеше да се бори, беше длъжна да се бори. Щеше да намери начин да прокара законното си право. Ако съдът въпреки това му присъдеше земята, това щеше да бъде чиста кражба — и знанието, че е спечелил имота си по незаконен начин, щеше да вгорчи в значителна степен триумфа му.