— Татко?
Хю се обърна и видя колебанието в очите на сина си.
— Малкото момиче май ти хареса, Робин? — попита с усмивка той.
Момчето се изчерви до корените на лешниковокестенявата си коса.
— Не, не сър… не наистина. Искам само да знам дали ще напуснем земите на Малори.
Хю поклати глава. В очите му светна усмивка, ъглите на устата му потрепнаха. Доста неприятна усмивка.
— В никакъв случай, синко. Чака ни много работа. Лейди Малори току-що се запозна с мен. Предвиждам, че много скоро ще й се иска никога да не ме е виждала. Нито пък да е чувала името Хю Босер.
И той пришпори коня си.
— Уби ли го? Успя ли да простреляш глигана, Пен? — По моста над заобикалящия замъка ров тичаше малко момиче с развяващи се плитки и измачкана рокличка. Ловната група влезе в Малори Хол през голямата, обкована с гвоздеи дъбова порта.
Пен погледна майка си и тя побърза да отговори:
— Носим великолепен глиган за празничната трапеза, Пипа. Мъжете ще го внесат вътре.
— Ама ти ли го уби, Пен? — повтори упорито детето, застанало насред пътя и устремило поглед към сестра си.
— Стрелата ми не достигна целта — призна съкрушено Пен. Малката й сестра винаги успяваше да й изтръгне истината — не от злоба, а защото беше изпълнена с неутолимо, изискващо и най-малката подробност любопитство.
— О, не се ядосвай — утеши я Пипа. — Но аз знам, че на моя рожден ден непременно ще уцеля глиган.
— Не бъди толкова сигурна — предупреди я майката и се наведе да й подаде ръка. — Качи се при мен.
Пипа улови протегнатата ръка и доволно се настани пред майка си.
— Трябваше и аз да дойда!
— Още си малка за лов на диви свине — отговори сериозно Гуинивър. — Освен това си ужасно немарлива. Не трябваше ли да учиш с магистъра?
— А, ние учихме, но той се умори и ми каза да вървя да играя — отговори детето със слънчева усмивка.
— О, и защо се умори? — попита с добре изиграно учудване майката. Ученият магистър Хауърд, който беше обучавал самата Гуинивър след осмата й година, беше вече на възраст и бързо се изнервяше и изморяваше от безкрайния поток въпроси на жизнената и схватлива Пипа.
Конете влязоха в долния двор на замъка, Гуинивър скочи от седлото и свали дъщеря си.
— Ще ида да гледам как одират глигана — обяви детето. — Ще дойдеш ли и ти, Пен?
— О, не, това е отвратително — отказа рожденичката. Майката се засмя и влезе в къщата. Управителят я поздрави с поклон.
— Подготовката за празника напредва, милейди. Готвачите желаят да им се каже дали могат да използват марципан за тортата на лейди Пен, защото последния път…
Гуинивър трябваше да реши. Пипа толкова обичаше сладкия и лепкав марципан, че миналия път се стигна до злощастни последствия.
— О, не виждам причина да лишаваме другите от удоволствието. Все пак тази торта е за лейди Пен. Да се надяваме, че Пипа се е научила поне малко да се въздържа, мастър Кроудър.
Тя изкачи стълбата към северното крило и влезе в покоите си, където Тили окачваше дрехи в гардероба.
— Е, успешен ли беше ловът, сърчице мое? — попита с обичайната си непринуденост възрастната жена, която се грижеше за лейди Гуинивър от най-ранното й детство.
— Зависи от коя страна ще го погледнем — отговори младата жена и се освободи от ботушите си с помощта на един слуга. После се настани на една дървена ракла и вдигна полите си, за да свали вълнените чорапи, които беше обула за лова. — Имаме глиган, но стрелата на Пен не улучи целта.
— Да се надяваме, че Пипа няма да й го натяква твърде дълго — отбеляза философски Тили.
Гуинивър не отговори. Отиде боса до прозореца и се загледа към заоблените хълмове на Дербишайър. Великолепна гледка: над хълмовете се носеха облаци пара, в долините се виеха белите ивици на реките Вийе и Доув. През зимата проливните дъждове и ледените ветрове правеха страната сурова и негостоприемна, но летните следобеди бяха прекрасни.
Срещата с Хю Босер не беше приключила. Мъж като него не предприемаше такова дълго пътуване само за да се върне при първата заплаха, че ще насъскат срещу него кучета.
Тя още не бе довършила мисълта си, когато от другата страна на портата прозвуча силен, настойчив сигнал с рог. Гуинивър остана неподвижна, опряла ръце на ниския перваз на прозореца. Веднага бе познала рога.
— Дай ми копринени чорапи, Тили. С цвят на слонова кост. И зелените обувки от козя кожа.
— Посетители? Чакаме ли гости?
— Не, но както чуваш, някой е решил да ни посети. — Младата жена обу чорапите, стегна ги над коленете и напъха тесните си стъпала в обувките.