— Ако искат да се качат на борда и да ни претърсят, ще ги спреш. Не ме интересува как, но ще им кажеш нещо, което да ги накара да ни оставят на мира. Разбираш, окей?
— Разбирам, окей — тихо отвърна Сирил.
— Ако пратят хора, ще си мъртъв, преди да пристигнат.
Камал извади ножа си и опря върха му в гърлото на Сирил. От мъничката рана изби яркочервена капка кръв.
— Разбираш, че говоря сериозно.
— Разбирам — съгласи се Сирил. Стоеше абсолютно неподвижно, но завъртя очи и продължи със същия спокоен тон: — Непознатият кораб вече се вижда.
Камал бързо се обърна и се загледа през десния борд.
Надстройката на приближаващия съд се виждаше ясно над хоризонта и в следващия момент радиостанцията в дъното на мостика оживя на честота 156.5 MHz.
— Танкер ляво на борд! Говори капитан Робинс от разрушителя „Манила Бей“ на Военноморските сили на Съединените щати. Кои сте вие?
Сирил погледна към Камал.
— Искате ли да отговоря?
— Да. Но не забравяй, че пръв ще умреш, ако направиш грешка.
Сирил кимна. Отиде до радиостанцията и взе микрофона. Не бързаше. Не искаше да изглежда прекалено склонен да сътрудничи. Другият капитан щеше да очаква известна небрежност от цивилни.
— Привет, „Манила Бей“. Това е „Златната гъска“. Капитан Стамфорд. На път от Сиди ел Рациг в Персийския залив до Джеда в Саудитска Арабия.
Последва дълго мълчание, след което гласът на Робинс се разнесе отново:
— Капитан Стамфорд, сър! Да не би случайно да сте американски гражданин?
— Я виж ти? Откъде разбрахте? — попита Сирил с леко подчертан акцент. — Американец, и още как. Сирил Стамфорд, бивш капитан на крайцера „Рено“. Изтеглиха ме на сух док, защото съм бил твърде стар и немощен.
Изкиска се. От разрушителя последва кратко мълчание.
— В кое пристанище сте регистрирани и кой е собственикът ви?
— Собственикът е „Банок Карго“, а корабът е регистриран в Тайпе.
— Добре! Всичко съвпада. Капитан Стамфорд, сър! Случайно да имате син, завършил Анаполис през деветдесет и шеста?
— Разбира се, капитане.
— Първото му име Тимъти ли е?
— Определено не, сам го знаете много добре. Казваше се Боби. А вашето е Анди. Служихте заедно. Боби веднъж ви доведе у дома на барбекю. Да не сте забравили?
— Не, сър, капитане. Спомням си го много добре. Просто проверявах. Жена ви приготвя страхотен ябълков пай.
— Благодаря. Щеше да бъде много доволна да го чуе, Анди. Но, за съжаление, почина преди четири години.
— Много съжалявам, сър.
— Аз също, Анди.
В ситуационната зала Хектор тихо подсвирна.
— Откъде изкопа този тип, Пади? Същински принц е.
— Умът му е остър като самурайски меч — съгласи се Пади. — Да видим как ще отклони нежеланите гости.
Анди Робинс деликатно продължи с темата, която го интересуваше най-много:
— Капитан Стамфорд, напълно ли владеете кораба си?
Сирил се разсмя непринудено.
— Надявам се да е така. Още не съм напълно изкукал, независимо какво мисли флотът за мен.
— Ако имате нужда, мога да пратя отряд, който да ви помогне, сър.
— Много мило от ваша страна, Анди, но това ще наруши установената рутина и на двама ни. Уверявам ви, че не е необходимо. Всичко е под контрол. Движа се точно по график.
Анди обаче не се отказваше.
— Нали си давате сметка, че навлизате в район от Индийския океан, където пиратската активност е в разгара си? Само преди четири дни беше съобщено за японски китоловен кораб, заловен от пиратите в Аденския залив.
— Чух — съгласи се Сирил. — Но собствениците са постигнали споразумение с правителството на Пунтленд. Гарантирано ни е свободно преминаване през водите им. Би трябвало да сме в безопасност от подобни заплахи.
— Капитане, нима се доверявате на думата на един пират?
— Собствениците се доверяват — отвърна Сирил. — Това би трябвало да е достатъчно за мен.
— Вие си знаете, сър — с неохота прие Анди Робинс. — Попътен вятър, капитане. Само преди да продължите, как е старият ми приятел Боби?
— Талибаните го спипаха в Афганистан, Анди.
— Копелета! — тихо и яростно рече Анди.
В ситуационната зала гледаха как „Манила Бей“ обръща и поема в посоката, от която се бе появил. Хектор стана и се протегна.
— И тъй, милейди и господа, имаме свободен коридор до Ганданга, благодарение на капитан Сирил Стамфорд. Да идем да се погрижим за онази бутилка вино, преди да е станала плячка на пиратите.
* * *
Шейх Адам реши да домъкне цялото си домакинство от Оазиса на чудото в Ганданга, за да посрещне „Златната гъска“, когато Камал Типоо Тип докара танкера на неверниците в залива. Пристигането на заловени кораби бе станало толкова обичайно нещо, че Адам рядко си правеше труда да напуска сигурността и удобствата на крепостта си.