Имаше седем жени. С три повече от позволеното в Корана. Моллата обаче го беше уверил, че владетел от неговия ранг може да вземе повече жени от човека от простолюдието. Освен жените имаше и повече от сто наложници. Никога не можеше да е сигурен за точния им брой, защото той се променяше непрекъснато. Хората му претърсваха цялата страна за млади момичета. С годините предпочитанията на Адам към жените ставаха все по-педофилски. Момичетата над тринайсетгодишна възраст не го привличаха. Интересуваха го само докато не се появят първите признаци на пубертет. Харесваше да усеща как ги разкъсва, докато прониква в тях. Обичаше топлата им кръв да тече по корема му, наслаждаваше се на виковете и плача им. В момента в харема му имаше заключени тринайсет от тези малки създания в очакване да ги удостои с вниманието си. Наслаждаваше им се само веднъж, след което ги връщаше на семействата им по селата с подарък от сто долара за бащите им. Особените му предпочитания и щедростта му бяха станали толкова известни в Пунтленд, че когато хората му пристигаха и в най-затънтените села, винаги няколко семейства вече ги чакаха да предложат децата си. Адам беше обсъдил това отношение към момичетата с моллата, който го бе уверил, че всички жени са дадени на този свят от Аллах с единствената цел и задължение да удовлетворяват всяко желание на мъжете, не само да осигуряват деца.
Адам беше събрал лична гвардия от почти двеста души, подбрани и обучени от Утман Уадах. Шпионската му мрежа обхващаше Близкия изток от Кайро до Йордания и нататък. Имаше комуникационен център с най-модерна електронна апаратура, чрез която поддържаше постоянна връзка с банкерите и съветниците си по инвестиции в Иран, Китай, Тайван и други страни от Далечния изток, които не попадаха в обсега на псетата на Федералния резерв на Съединените щати и на другите западни регулаторни органи. Адам отдавна се беше научил как да отваря тайни врати с големи суми.
Беше построил и летище в пустинята недалеч от крепостта си. Всеки ден личният му самолет докарваше какво ли не, за да задоволи всяка негова прищявка. Нямаше много причини да напуска Оазиса на чудото и да излиза в света, който не беше напълно под неговия контрол. Особено когато си даваше сметка, че Хектор Крос и американската му курва го дебнат, за да си отмъстят. Определено нямаше причини да излиза, освен да посрещне в Ганданга най-голямата плячка, плавала някога в океаните — „Златната гъска“ и двамата му смъртни врагове, които щяха да му доведат вързани и изцяло зависещи от неговата милост.
Прислугата му беше издигнала цял град от пъстроцветни шатри на по-високия терен с изглед към залива. Всички най-близки членове на семейството му, най-верните слуги от домакинството и телохранителите, конете, ловните кучета и соколите с техните соколари, както и четири от все още девствените момиченца бяха откарани на брега от конвой камиони. Когато се настаниха в шатрите и всичко беше готово за посрещането му, Адам и Утман Уадах долетяха от Оазиса на чудото до Ганданга с един от хеликоптерите. Утман управляваше машината. Беше обучен от военновъздушните сили на Иран — страна, която имаше добри отношения с Пунтленд и новия й шейх. Иранците одобряваха предаността на Адам към исляма и ентусиазирано подкрепяха необявената му война срещу корабите на неверниците. През последните години Утман беше станал опитен пилот. Той показа естествена дарба към летенето и великолепна координация между око и ръка.
Утман обиколи залива на ниска височина, като увисваше над всеки заловен кораб, за да може Адам да му се наслади, докато един офицер на задната седалка рецитираше тонажа и стойността на товарите в трюмовете. На котва под него лежаха богатства на стойност няколкостотин милиона долара. Това обаче не беше достатъчно за Адам. Той откъсна поглед от корабите и се загледа жадно към пустите води на изток.
„Скоро! Много скоро Камал ще дойде, носейки ми не само огромно богатство, но и човека, който уби половината ми семейство. Денят, в който „Златната гъска“ влезе в залива, ще бъде най-сладкият в живота ми. Всичко, което съм постигнал досега, ще бъде нищо в сравнение с това съкровище“. Нетърпението го изгаряше. Погледна косо към седящия на пилотското място Утман Уадах и се замисли дали да не му нареди да остави залива и да го откара да посрещнат танкера. Можеха да кацнат на палубата му и така да започне да се наслаждава на триумфа си два дни по-рано. Поклати глава. Знаеше, че е безполезно да иска от Утман да лети над морето. Човекът беше много способен и надежден пилот, но аквафобията му бе толкова силна, че при всяко излизане в морето отвъд прибоя ставаше почти напълно неспособен на рационално мислене и действия. И ако изобщо беше възможно, ужасът му се засилваше още повече при вида на огромните акули, кръстосващи водите на залива под тях. Тези боклукчии бяха привлечени от отходните води и другите отпадъци, изхвърляни от заловените кораби. После Адам се замисли дали да не вземе някоя от бързите моторници и да нареди да го откарат до танкера. Преди десет години изобщо нямаше да се поколебае, но напоследък се беше размекнал и бе свикнал с безопасния и удобен живот. Малка бърза лодка означаваше изключително неприятно изживяване във всякакво море; май започваше да изпитва известно съчувствие към отвращението на Утман към водата.