— Не съм сигурен какво си намислил, Хек, но мътните да го вземат, мога да се оправя и сам, при това с главата надолу.
— Всички сме наясно, че си силно мотивиран, но ще го направим заедно, Пади.
Хектор не изчака повече възражения.
— Добре, Сирил, ето как ще действаме. Аз слизам в тунела през предния люк. Пади ще мине през задния. Той ще остане на позиция веднага щом стигне най-долното ниво. Аз ще вървя назад по тунела. Ти ще пълниш с въглероден двуокис всеки отсек, когато стигна до него. Затваряш херметичните врати след като мина през тях. Хейзъл ще наблюдава развитието на играта от ситуационната зала и през цялото време ще ни държи в течение за точното местоположение на бегълците и заложницата им.
— Толкова съм поласкан, че си спомни за съществуването на Настя. Имаш наистина голямо сърце — саркастично отбеляза Пади. — Тя също ще бъде обгазена там долу. Без никаква защита. Колко време ще оцелее?
— Хейзъл ще ни насочва, така че ще можем много бързо да установим контакт с Настя и да я измъкнем. Ще вземем резервна бутилка кислород за нея.
— Това не отговаря на въпроса ми. С колко време ще разполага, след като се нагълта с газ?
— Четири или пет минути преди да изгуби съзнание — тихо отвърна Хектор.
— И…? — подкани го Пади.
— И осем до дванайсет минути преди смъртта.
— Майната ти, Хектор Крос. Без тия. Остави ме да отида сам. Ще се погрижа за Камал и ще изведа Настя, без да се налага да я обгазявам.
— Съжалявам, Пади. Ще го направим по моя начин — категорично заяви Хектор. — Изгубихме достатъчно време в празни приказки. Да действаме!
* * *
Хектор се намираше в котвеното отделение на носа на танкера. Тарик застана зад него и провери оръжието му — положението на пистолета, резервните пълнители и ножа в канията. Трябваше да е сигурен, че всичко е здраво закрепено и леснодостъпно.
На бедрото на Хектор висеше малка двулитрова кислородна бутилка за спешни случаи с маска на края. Тя можеше да даде допълнителни двайсет минути на обгазен човек. Пади също носеше такава бутилка. Един от тях трябваше да стигне до Настя, преди въглеродният двуокис да я е убил.
Основният дихател „Дрегер“ беше голям и тромав. Нито Хектор, нито Пади бяха използвали подобно нещо преди. Един от хората на Сирил обаче познаваше добре оборудването и набързо ги бе запознал с начина му на действие. Шлемът приличаше на главата на извънземно и впечатлението се засилваше допълнително от изпъкналите очи на прибора за нощно виждане. Човекът от екипажа включи радиостанцията към микрофона вътре в шлема.
— Всичко е готово, сър — каза той на Хектор. — Запомнете, трябва да включите кислорода, преди да спуснете лицевата маска, а не след това. Ще се изненадате колко новаци го забравят.
Хектор кимна и се обади на Хейзъл:
— Сега ще се спусна през предния люк.
— Виждам те на екрана. Всичко пред теб е чисто. Целта продължава да стои на едно място в отделение две.
— Благодаря, Хейзъл — отвърна Хектор. — Сирил, чуваш ли ме?
— Съвсем ясно — отвърна капитанът от мостика.
— Пади, а ти?
— Мелодичният ти глас е като мехлем за ушите ми, Хек.
Настроението на Пади явно се оправяше покрай очертаващия се екшън и предстоящото спасяване на Настя.
— Стой на позиция, докато не ти кажа да действаш.
Хектор стъпи на горната скоба и вдигна палец към
Тарик и човека от екипажа. Бързо се спусна по стълбата на долното ниво. Пространството беше потискащо тясно, стоманените стени бяха боядисани в отровнозелено. Въпреки уверенията на Хейзъл, че тунелът пред него е чист, той извади пистолета от кобура, хвана го с две ръце и го насочи напред.
— Добре, Сирил, вече можеш да угасиш осветлението.
Макар сам да даде командата, тъмнината беше така внезапна и пълна, че едва не изпъшка от изненада. Включи нощното виждане и тунелът отново се появи в глух червеникав монохром.
— Хейзъл?
— Няма промяна, целта все още е на място в номер две.
Хектор тръгна по тесния тунел. Беше изумен от дължината на секциите. На бърз ход му трябваха повече от четири минути, за да стигне до първата херметична врата. Мина през нея и отново се обади на Сирил:
— Минах през люк номер осем. Затвори го.
Люкът се плъзна с хидравлично съскане и се затвори зад него.
— Да обгазя ли отсека зад теб, Хектор? — попита Сирил.
— Недей — спря го Хектор. — Отделението е празно, няма смисъл.
Мина покрай една от огромните помпи, която бумтеше и хриптеше, раздвижвайки газа. Над нея имаше тясна вентилационна шахта, която отвеждаше излезлия газ от помпата към горната част на основния резервоар. По шахтата имаше скоби, но тя беше задънена. Нямаше начин през нея да се измъкне човек.