— Не ме бива много с молитвите — предупреди я меко Хектор.
— Знам. Остави тази част на мен — отвърна Хейзъл. Нея я биваше много в това. Очите на Хектор се насълзиха, докато я слушаше.
След по-малко от два часа се върнаха отново на поляната. Небето беше посивяло от плътните зимни облаци. Седнаха заедно на каменната пейка. Една снежинка меко кацна на носа на Хейзъл. Загьделичка я и тя я махна.
— Тази година зимата подранява — рече тя. — Дики каза, че гъските вече са отлетели на юг.
— Кайла и Хенри са заминали с тях — съгласи се Хектор. — Днес ги нямаше тук.
Погледна назад към мавзолея.
— И ти ли го усети?
— Няма да се върнат, Хейзъл. Отишли са си завинаги. Остава ни единствено споменът за тях.
— Зная.
— Не тъгувай, скъпа.
— Не тъгувам. Радвам се за тях. Най-сетне ги освободихме.
Примъкна се до него и той я прегърна. Вечерта наближаваше и изведнъж стана много студено.
— Хектор? — попита тя.
— Още съм тук — отвърна той. — Нямам намерение да отивам където и да било без теб.
— Този месец спрях хапчетата.
— Мили Боже, защо си го направила? — изуми се той.
— Искам друго дете. Това е последната ми възможност. Прехвърлих четирийсет. Скоро ще бъде твърде късно. Трябва да имам дете. Трябва да имам частица от теб в себе си. Това ще бъде върховното потвърждение на любовта ни. О, скъпи, не разбираш ли? Нуждая се от дете, което да заеме мястото на Кайла. Нима ти не искаш?
— По дяволите! Да! Разбира се, че искам — отвърна той.
— Значи не си ми сърдит?
По дяволите! Не!
— Той стана, хвана ръцете й и я изправи.
— Идвай, жено! — нареди той.
— Къде отиваме?
— Обратно в Татковината, къде другаде? Имаме важна работа за вършене.
Хванати за ръце, двамата се затичаха надолу от Спайглас, като се смееха през целия път до къщата при езерото.