— Търсеният от вас абонат не може да отговори в момента. Моля, оставете съобщение след сигнала.
— Скъпа! Скъпа! Направо полудявам. Обади ми се при първа възможност — каза тя в телефона и се втурна към комуникационната стая.
Набра номера на мостика на „Делфин“. От съображения за сигурност на кораба и пътниците повечето от екипажа имаха бойна подготовка и бяха добре въоръжени. „Разбира се, че ще защитят Кайла“ — отчаяно си мислеше Хейзъл. Телефонът обаче продължаваше да звъни, без никой да отговори. Устата й пресъхна и картината пред очите й се размаза.
— Моля ви! — проплака тя. — Моля, някой да отговори.
После звъненето пресъхна и в ухото й зазвуча дразнещият сигнал свободно. Тя тресна слушалката и набра номера на Агата. Сърцето й подскочи, когато чу стегнатия глас на старата мома.
— Агата, получих ужасно съобщение от Кайла за някакви непознати въоръжени мъже на борда на „Делфин“. Не мога да се свържа с нея. Не мога да се свържа и с кораба. Последните му координати, които зная, са от вчера вечерта. Запиши ги — повтори тя запомнените наизуст числа, които й беше казал Франклин. — Изглежда, че яхтата е изчезнала с Кайла на борда. Трябва да се обадиш на Крис Бесел у дома. Измъкни го от леглото…
Крис беше нейният старши изпълнителен вицепрезидент в Хюстън.
— Трябва да събере всички, които може. Да използва всичките си връзки в Пентагона и Белия дом. Поискай спешно преглеждане на района от най-близкия спътник. Разбери дали наблизо има някакви американски военни кораби. Помоли ги да се отправят натам с пълна скорост. Поискай от базата на атола Диего Гарсия да изпратят самолети, които да разширят търсенето. Продължи да се опитваш да се свържеш с кораба. Връщам се колкото се може по-скоро у дома. Опитай да ми уредиш лична среща с президента веднага щом пристигна във Вашингтон. Двамата с Крис трябва да използвате всички връзки и да натискате всички копчета.
Говореше задъхано, сякаш току-що бе пробягала маратон.
— Агата, става въпрос за Кайла, за детето ми! Разчитам на теб. Не можеш да ме разочароваш.
— Знаете, че няма да го направя, госпожо Банок.
Хейзъл затвори и набра вътрешния номер на Симпсън. Той отговори почти веднага.
— Добро утро, госпожо Банок. Очакваме ви в заседателната…
— Хеликоптерът да е готов след пет минути — безцеремонно го прекъсна тя. — Обадете се на самолета да чака на пистата в Сиди ел Рациг. Кажете на пилота да напълни резервоарите и двигателите да работят, за да излети веднага щом пристигна. Да представи летателен план направо за летище „Фарнбъро“ в Англия. Там ще заредим и ще продължим през Атлантика за Вашингтон. Не бива да губим нито миг.
Отвори сейфа и грабна чантата с паспорта, парите в брой и кредитните карти, изхвърча от апартамента и се втурна по дългия коридор към изхода. Бърт Симпсън, двама от подчинените му и Хектор стояха там. Чакаха я, откакто се беше обадила на Симпсън.
— Бърт, какво става, по дяволите? — тихо попита Хектор.
— Проклет да съм, ако знам. Но явно е някаква сериозна катастрофа. Беше в ужасно състояние, когато говорих с нея…
Симпсън млъкна, когато Хейзъл Банок се появи тичешком в коридора.
— Хеликоптерът тук ли е? — тревожно попита тя.
— Току-що кацна — увери я Бърт, докато тя продължаваше към вратата. В този момент забеляза Хектор Крос сред останалите. Единствено неговото изражение беше спокойно. Заговори тихо, като задържа вниманието й с пронизващите си зелени очи:
— Не забравяйте, госпожо Банок, ако имате нужда от мен, една дума е достатъчна — каза той.
Едва тогава Хейзъл осъзна, че плаче и че сълзите й се стичат по бузите и капят от брадичката й. Избърса ги нервно с опакото на дланта си, но отчаяно й се искаше Крос да не я беше видял в подобно състояние. Никога през целия си живот не беше изпитвала такава буря от чувства. Знаеше, че е на път да се пречупи, и това я уплаши. Хектор Крос беше най-близката мишена за ужаса и объркването й. Изгледа го яростно.
— Не смей да ми се подиграваш, арогантен кучи син. Нищо не знаеш, така че какво можеш да направиш? Какво може да направи който и да било?
Извърна се и се препъна, докато слизаше по стъпалата. Хекгор беше обхванат от странно и чуждо усещане. Беше минало много, наистина много време откакто го бе изпитвал, така че му трябваха няколко секунди, за да го разпознае. Състрадание. Може би Хейзъл Банок все пак беше съвсем обикновен човек под цялата тази лъскава опаковка. Хектор вече не вярваше в любовта. Беше зарязал остатъците от нея някъде на пода на съдебната зала по време на развода. Сегашното състрадание обаче силно му напомняше за другото чувство. И това беше смущаващо.