Тя затвори и звънна на портиера.
— Очаквам посещение от полковник Робъртс Познавате го. През последните няколко дни често е идвал. Щом дойде, пратете го веднага горе.
На Робъртс му бяха нужни двайсет и три минути и Хейзъл отвори вратата още при първото позвъняване.
— Влизайте, полковник.
Изгледа изпитателно лицето му, мъчейки се да познае какви новини й носи. Той даде палтото си на мексиканската прислужница и влезе след Хейзъл в дневната. Там тя не издържа и се обърна направо към него.
— Какво имате за мен?
— Знаете, че флотът изпрати разрушител на последните известни координати на „Делфин“. Пристигнал е там преди няколко часа.
Хейзъл сграбчи ръкава му.
— Моля ви, не ме дръжте в напрежение, полковник. Какво са открили?
Той смутено прокара пръсти през гъстата си посивяла коса.
— Само носещи се на повърхността останки.
Хейзъл впери поглед в него. Като че ли не разбираше нищо.
— И какво? — най-сетне попита тя. — Какво ни казва това? Откъде да знаем, че останките имат нещо общо с яхтата или с дъщеря ми?
— Сред тях е имало спасителна жилетка. Останките са от яхтата ви. Името й е изписано върху жилетката.
— Това не доказва нищо — заяви тя и едва тогава забеляза горчивата му физиономия.
— „Манила Бей“ е получил заповед да се върне на поста си — каза той.
— Не! — възкликна тя и повиши остро тон. — Не! Не мога да повярвам. Няма да прекратят издирването.
— Госпожо Банок, районът е претърсен от кораби, самолети и сателит. „Делфин“ е голям съд. Невъзможно е да бъде пропуснат, ако е на повърхността.
— Значи мислите, че е потопен заедно с дъщеря ми? — остро попита тя. — Искате да кажете, че моята Кайла е мъртва? Това ли е? Тогава как ще обясните съобщението й за непознати мъже на кораба?
— С цялото ми уважение, госпожо Банок, вие сте единствената, която е виждала това съобщение. Освен това отломките са доказателство — внимателно каза той. — Мисля, че ще трябва да съобщим на пресата, че „Делфин“ е изчезнал…
— Не! — сряза го тя. — Това означава да приемем факта, че Кайла е мъртва.
Отиде до прозореца и се загледа към парка, като се мъчеше да се овладее. Накрая се обърна към него.
— Дъщеря ми е още жива — твърдо заяви тя. — Майчиният ми инстинкт ми го казва. Детето ми е живо!
— Всички се надяваме наистина да е така, но с всеки изминал ден надеждата става все по-малка.
— Няма да се откажа! — извика му тя. — И другите не бива да го правят.
— Не, разбира се, че не. Трябва обаче да помислим и за други възможности.
— Като например? — Хейзъл беше много ядосана и много уплашена.
— Тази част от Индийския океан е район с голяма сеизмична активност. В последно време са засвидетелствани множество цунами…
— Приливни вълни — отново го прекъсна тя. — Да не мислите, че „Делфин“ е бил потопен от приливна вълна? И че дъщеря ми се е удавила?
— Повярвайте, госпожо Банок, всички ви съчувстваме…
Тя дръпна ръката си.
— Не ми е нужно проклетото ви съчувствие. Искам да намерите дъщеря ми.
* * *
Хейзъл седеше сама в прекрасната спалня на прекрасния си апартамент с изглед към най-могъщия град на планетата и се чувстваше самотна като никога досега. Безутешното отчаяние я заливаше на вълни. Всеки път й бе нужно повече време, за да изплува отново на повърхността. Започваше да се дави в самотата си. Дори най-могъщият човек на света не беше в състояние да й помогне. Никой не можеше да й помогне. Мисълта я накара да спре за момент.
„Може би има една последна възможност“. Усети мъничката искрица надежда в задушаващия мрак. Спомни си гласа, последното нещо, което й беше казал: Ако имате нужда от мен, една дума е достатъчна. Гордостта се надигна в гърлото й и едва не я задави. Беше го нарекла арогантен кучи син — и той си беше точно такъв, разбира се. Груб, безчувствен, надменен кучи син.
„Точно от типа, който ми е нужен сега“ — каза си тя. Преглътна гордостта си и посегна към телефона. Обади се на Агата в Хюстън.
— Имаме ли новини, госпожо Банок? — Агата обичаше Кайла почти колкото самата Хейзъл.
— Да, намерили са останки от „Делфин“.
— А Кайла? Имаме ли новини за Кайла?
— Още не, но скоро ще имаме — обеща тя и побърза да продължи, за да избегне следващия въпрос. — Имаме ли някакъв спешен номер на Хектор Крос от „Кросбоу Секюрити“?
— Момент, госпожо Банок — каза Агата и почти веднага се обади отново. — Сателитен телефон. Достъпен денонощно…
Продиктува номера и добави: