— Трябва да бъдем храбри, госпожо Банок. Трябва да бъдем силни заради Кайла.
— Обичам те, Агата — каза Хейзъл и я остави задъхана от шок и възхищение. От страшно много време никой не беше казвал тези думи на Агата Рейнълдс.
Хейзъл знаеше, че в Абу Зара е много след полунощ, но Хектор отговори на третото позвъняване и гласът му бе пълен с енергия.
— Хектор Крос.
— Ужасно се нуждая от теб, Крос — каза тя. — Точно както сам спомена.
— Кажете за какво става въпрос — отвърна Хектор.
— Яхтата ми изчезна в океана с дъщеря ми на борда. Кайла ми изпрати текстово съобщение за въоръжени мъже на борда. Хората във Вашингтон като че ли омаловажават това. За съжаление бях толкова разстроена, че без да искам, изтрих съобщението от телефона и не мога да им докажа нищо. Може би си мислят, че си въобразявам. Че просто ми се иска да е било така.
Помъчи се да не позволи на гласа си да затрепери.
— Намерили са останки. И виждат само тях. Опитват се да ми кажат, че тя е мъртва.
„Знаех си, че е лошо, но не чак толкова“ — помисли си Хектор. Гласът му беше напълно безстрастен.
— Къде се е случило? — попита той и тя повтори координатите, които й бе дал Робъртс. Не би ли трябвало да е разгневена от липсата му на съчувствие? Не трябваше ли да изрази съболезнования за загубата й поне с една мила дума? Не, напомни си тя. Той е един груб, безчувствен, надменен кучи син.
— Кога? — попита Хектор и тя му каза.
Той замълча и тя зачака, докато накрая вече не я свърташе на едно място.
— Ехо. Още ли си там?
— Мисля — отвърна той.
— Важните клечки тук смятат, че „Делфин“ е бил потопен от цунами.
Хейзъл просто не можеше да мълчи.
— Дрън-дрън! — изтърси той и сърцето й подскочи от радост при грубата му реакция. Точно това искаше да чуе. Хенри Банок щеше да каже абсолютно същото.
— Защо мислиш така? — попита тя, копнеейки за още окуражаване.
— В открито море няма приливни вълни. Цунамито се надига едва когато приближи сушата.
Той отново се умълча за близо минута. Накрая попита:
— Още няма ли искане за откуп?
— Не. Нищо. Искат да пуснат апел към всеки, който знае… — започна тя, но той я прекъсна.
— За бога, не можем да им позволим да направят подобно нещо.
Хейзъл примря от радост, когато той употреби множествено число. Вече със сигурност беше в екипа й. Хектор отново замълча и тя зачака мъчително.
— Добре. Започвам да надушвам слаба миризма.
— Кажи ми!
Надеждата отново изпълни гърдите й, но той отговори уклончиво.
— Колко време ще ви е нужно да се върнете на „Зара осем“?
— Максимум четирийсет часа.
— Именно тук ще се случи всичко. Идвайте! — нареди той. — Искам да сте тук, когато той излезе от прикритието си.
— Кой? Кой ще излезе от прикритието си? — попита Хейзъл.
— Звярът — отвърна той.
* * *
Трийсет и пет часа по-късно Хектор чакаше на летището в Сиди ел Рациг, когато самолетът се приземи.
— Добро постижение — отбеляза той, когато я срещна при стълбата на „G5 Гълфстрийм“.
— Спряхме само за четирийсет минути във Фарнбъро да заредим и имахме попътен вятър със скорост петдесет възела над по-голямата част от Европа и Близкия изток.
Здрависаха се.
— Има ли някакъв напредък?
Още от самото начало забеляза, че наскоро се е обръснал. След това си даде сметка, че по някакъв гаден начин това го прави доста привлекателен. Моментално я жегна чувството за вина, че обръща внимание на външния му вид в момент като този. Това беше предателство спрямо любимата й дъщеря.
„Я се стегни, момиче! Изобщо не е твой тип! — смъмри се тя. — Той е просто служител и при малко по-други обстоятелства би могъл да чисти басейна ти“.
— Елате! — хвана ръката й над лакътя Хектор и тя се изненада, че не я задърпа. — Прехвърлих базата от номер осем на терминала тук. Много по-близо до епицентъра.
Когато стигнаха административната сграда, продължи:
— Наредих да ви приготвят стая. Доста е спартанска, но поне има климатик и собствена баня. Докарах целия багаж, който оставихте в номер осем.
Отведе я в залата, от която се контролираше преносът на петрол по тръбите. Беше голямо помещение, добре оборудвано с всевъзможна електроника. Кабинетът на директора беше издигнат над основното ниво и отделен със стена от звуконепроницаемо стъкло. Крос я поведе към това уединено кътче. По даден знак надзирателят стана и се оттегли. Хектор посочи освободения стол и Хейзъл се отпусна в него. Беше на ръба на изтощението. Той се обади в столовата и почти незабавно се появи човек с поднос, покрит с фина муселинова кърпа. Постави го на бюрото пред нея и Хейзъл изведнъж осъзна, че не е хапвала почти нищо от заминаването си от Вашингтон.