Откакто бе станал шеф на охраната, вече бе имало три опита за саботаж срещу съоръженията на „Банок Ойл“ в Абу Зара. Досега никоя терористична група не бе поела отговорност за тези действия, може би защото нито една от атаките не се увенча с успех.
Емирът на Абу Зара, принц Фарид ал Мазра, беше твърд поддръжник на „Банок Ойл“. Петролните хонорари, които му изплащаше компанията, възлизаха на стотици милиони долари годишно. Хектор беше създал здрав съюз с принц Мохамед, началника на полицията в Абу Зара, който се падаше и зет на емира. Разузнаването на принц Мохамед беше добро и три години по-рано той бе предупредил Хектор за предстоящо нападение по море. Хектор и Рони Уелс, който командваше охраната на терминала, успяха да пресрещнат нападателите в открито море с патрулния катер на „Банок“ — бивш израелски торпедоносец с много висока маневреност и две картечници „Браунинг“ 50-и калибър, монтирани на носа и кърмата. На борда на платнохода имаше осем терористи и няколко десетки килограма семтекс. Рони Уелс беше бивш старши сержант от морската пехота, моряк с огромен опит и майстор в управлението на малки щурмови съдове. Изникна от мрака отстрани на платнохода и свари екипажа му абсолютно неподготвен. Когато Хектор им извика по високоговорителя да се предадат, те отговориха с автоматична стрелба. Първият залп на картечниците улучи пластичния експлозив в трюма на платнохода и осемте терористи едновременно се отправиха към райската градина, като не оставиха почти никаква следа от пребиваването си на този свят. Емирът и принц Мохамед бяха изключително доволни от тази развръзка и побързаха да го уверят, че медиите изобщо няма да надушат за инцидента. Абу Зара се гордееше с репутацията си на стабилна, прогресивна и миролюбива страна.
Хектор кацна на терминала Сиди ел Рациг и прекара няколко часа с Рони Уелс. Както винаги, тук всичко беше тип-топ и това засили допълнително вярата му в Рони. След срещата двамата излязоха и тръгнаха към чакащия в хеликоптера Ханс. Рони го погледна косо и Хектор чудесно разбра какво го тревожи. След три месеца Уелс щеше да навърши шейсет и пет. Децата му отдавна бяха изгубили интерес към него и той нямаше дом извън „Кросбоу“, може би с изключение на Кралския старчески дом в Челси, ако се съгласят да го приемат като пенсионер. Договорът му с „Кросбоу“ изтичаше няколко седмици преди рождения му ден.
— О, между другото, Рони, новият ти договор пристигна на бюрото ми — каза Хектор. — Трябваше да се сетя да ти го донеса за подпис.
— Благодаря, Хектор — ухили се Рони. Плешивата му глава лъщеше на слънцето. — Но нали знаеш, че през октомври навършвам шейсет и пет?
— Я, какъв дъртак си бил! — ухили му се в отговор Хектор. — Аз пък през последните десет години все си мисля, че си на двайсет и пет.
Качи се на хеликоптера и полетяха обратно покрай тръбата, като едва не докосваха пясъка. Хамсинът беше излизал всичко като някаква неуморна чистачка, така че дори следите на пустинните дропли и африканските антилопи се виждаха съвсем отчетливо. На два пъти кацаха, за да може Хектор да разгледа по-неясните отпечатъци и да определи дали не са оставени от неканени гости. Оказаха се безобидни — следи на бедуин, вероятно тръгнал да търси залутала се камила.
Кацнаха за трети път на мястото, където преди три години беше устроена засада от шестима неизвестни, успели да проникнат на територията на концесията от юг. Бяха изминали сто километра пеша през пустинята, за да се доберат до тръбата. Когато пристигнаха, натрапниците направиха грешката да атакуват патрулния джип, в който пътуваше Хектор. Той забеляза нещо подозрително по склона на дюната до пътя, покрай която минаваха.
— Спри! — извика на шофьора.
Бързо се изкатери на покрива на колата и впери поглед в предмета, който бе привлякъл вниманието му. Нещото се раздвижи отново — едва доловимо, подобно на пълзяща червена змия. Именно движението го бе накарало да застане нащрек. В тази пустиня обаче нямаше червени змии. Единият й край стърчеше от пясъка, а другият изчезваше под жилавите клони на някакъв бодлив храст. Хектор се загледа в него. Храстът беше достатъчно гъст, за да скрие залегнал човек. Червеният предмет не му приличаше на нищо познато. Точно тогава той потрепна отново и движението накара Хектор да вземе решение. Вдигна карабината си и стреля три пъти в храсталака. Мъжът, който лежеше зад него, скочи на крака. Беше с тюрбан и наметало, с преметнат през рамо калашник и с малка черна кутия в ръце, от която висеше тънък червен кабел.