В това като че имаше скрита нотка на поетичност и ирония, която доловиха и насъбралите се наоколо. Добре се знаеше, че Саломи Джейн не се имаше за каква да е и с небрежно презрение на нимфа държеше местните обожатели на разстояние. Въпреки това тя бавно се отдели от вратата и за всеобщо изумление с морна грация и протегната напред ръка се запъти към пленника. През сивата маска на безразличие на обречения изби руменина, когато дясната ръка хвана неговата лява, току-що освободена от преследвачите. Тогава тя се позабави, в плахите и очи на сърна блесна смелост и тя ги устреми към него. Тя извади дъвката от устата си, избърса червените си устни с опакото на дланта, с внезапен пъргав скок сложи крака си на стремето му, вдигна се на седлото, обгърна шията му с ръцете си притисна устните си към неговите.
Те останаха, така за един смълчан миг — мъжът пред прага на смъртта, младата жена В разцвета на младостт и хубостта, — притиснати един до друг. Тогава хората на около избухнаха в смях — пред дръзката безочливост на момичето те забравиха за близкия край на двамата мъже Тя се хлъзна без да бърза на земята; всичките очи бяха устремени към нея — само към нея! Главатарят видя това и се възползува от този миг. Той извика: „Няма повече време… Напред!“, пришпори коня си до своите пленници и тутакси цялата кавалкада се понесе през поляната към пеещата гора.
Целта им беше Дърварското кръстовище, седалището на Комитета, където съветът още заседаваше и където двамата злосторници трябваше да изкупят престъплението, което съветът вече ги беше намерил виновни. Те препускаха с вихрен, стремглав устрем — устрем, към който, колкото и да е чудно, като че ли се бяха присъединили и пленниците. Може би този устрем не им позволи да забележат странната промяна, настъпила във втория пленник след, епизода с целувката. Руменината му не беше избледняла, тя сякаш беше прегорила маската на безразличие, погледът му беше жив, буден и остър, устата полуотворена, като че целувката на момичето още не бе напуснала устните. А от това препускане всички бяха станали небрежни. Конят на този, който го водеше, се подхлъзна в дупка на суек, претърколи се, хвърли ездача си и дори смъкна вързания и безпомощен втори пленник от любимата кобила на съдията Бумпоинтър. В миг те бяха отново на крака, но в този върховен момент вторият пленник, усети, че въжетата, с които му бяха вързали ръцете, се бяха изхлузили на китките. Той притисна лакти до тялото си и помоли другите да му помогнат да възседне, благодарение на което те не го разбраха. Като яздеше близо до преследвачите си, където върволицата беше най-гъста, той продължи да укрива станалото, но бавно освободи ръцетеси от въжетата.
Пътят им вървеше презгорски пущинак, обрасъл до над коленете с папрати, чиито високи стъбла бръснаха хълбоците на конете при бесния им галоп и заглушаваха пляскането на освободилите се въжета на пленника. Мирната гледка, която подсещаше повече за приношения на нимфи и пастори отколкото за човешки жертви, беше в странно противоречие с вихреното препускане на суровите въоръжени мъже. Залязващото слънце пронизваше здрачната светлина и трептенето на листите с жълти копия, птиците подхващаха песни на сини и гълъбови крила, а от двете страни по пътя на тази търсеща отмъщение вихрушка се чуваше бълболене на скрити и мирни води. След няколко мига те щяха да стигнат откритото било, откъдето се спускаше надолу утъпканият път към Дърварското кръстовище, до което оставаше една миля. Обичаят на завръщащи се кавалкади бе да се спускат по този склон с главоломна бързина, с викове и крясъци, възвестяващи идването им. Този ден те се въздържаха от крясъците, като неотговарящи на тяхното достойнство, но когато излязоха от гората, мълком се понесоха като лавина надолу по наклона. Бяха доста напреднали, когато вторият пленник измъкна дясната си ръка от въжетата и сполучи да хване поводите, увиснали на врата на коня. Едно неочаквано дръпване, типично за местните коняри и понятно за добре обучения кон, го накара да приклекне със здраво забити в склона предни крака. Цялата кавалкада отмина напред, човекът, който водеше коня на пленника с ласо, помисли, че това е пак някое премеждие, и пусна въжето, за да не бъде смъкнат заднишком от седлото. Пленникът се завъртя и в следващия миг се носеше в бесен галоп нагоре по склона.
Това беше въпрос на един миг, обучен кон и опитна ръка. Кавалкадата измина почти петдесет ярда, преди да може да спре; освободилият се пленник беше напреднал с половината от това разстояние по нагорнището. Пътят бе толкова тесен, че можеше да се дадат само два изстрела, но куршумите се забиха в земята на два ярда пред беглеца. Не бяха посмели да се мерят ниско — конят бе по-ценното животно. Беглецът също го съзнаваше в безизходното си положение и с радост би приел някой куршум да улучи неговия крак, само и само да остане здрав конят. Пет души бяха изпратени да го хванат наново или да го убият. Второто изглеждаше неизбежно. Но той беше пресметнал възможностите си — преди те да успеят да напълнят отново пушките, бе стигнал пак гората и като криволичеше между извисилите се дънери на дърветата, не им позволяваше да се прицелят. Те знаеха, че неговият кон превъзхожда техните, и след два часа се завърнаха, защото той бе изчезнал, без да остави някаква диря. Краят бе кратко описан в „Сиерски новини“: