„Пийт Червения, всеизвестен конекрадец, избягвал толкова дълго правосъдието, бе хванат и обесен от Комитета за бдителност на Дърварското кръстовище миналата седмица; за съжаление съучастникът му успя да избяга със скъпия кон, принадлежащ на съдията Бумпоинтър. Съдията бе отказал да продаде коня за хиляда долара едва преди една седмица. Понеже крадецът, който все още не е заловен, трудно би могъл да пласира едно тъй скъпо животно, без да се издаде самият той, няма никакви изгледи да бъдат открити било единият, било другият.“
Саломи Джейн гледа кавалкадата, докато тя се изгуби от погледа й. Тогава разбра, че на кратката й популярност бе настъпил край. Жената на Пийт Червения, изпаднала в необуздана истерика, беше включила и нея в безразборните си клетви срещу цялата вселена, може би поради това, че девойката бе проявила чувство, на каквото самата тя не бе способна. У другите жени бе събудила омраза с това, че за момент се бе издигнала над тях, само децата все още й се възхищаваха за това, че бе „въртяла любов“ с човек, „когото щяха да обесят“ — проява на дързост, надминаваща и най-смелите им помисли. Саломи Джейн прие тази промяна с очарователно безразличие. Тя си сложи жълтото нанкиново боне — отвратителна шапка за слънце, която би загрозила всяка друга жена, но която само подчертаваше ликантността на свежата й мургава кожа, — върза панделките, като остави смолистите плитки свободно да се подават изпод набраната периферия отзад, скочи на мустанга си, като остави да се покажат за миг пъргавите глезени с хубави бели чорапи, свирна на кучето, махна с ръка на току-що осиротелия, но възхитен от нея племенник — „Довиждане, малкия!“ — и отлетя с късата си кафява холандска рокля.
До бащината й къща имаше четири мили. За разлика от хижата, която бе напуснала, това бе прекрасно жилище, с дълъг навес, отзад със стреха, която стигаше почти до земята и й придаваше вид на нисък триъгълник. Имаше голям хамбар и обори, защото Мадисън Клей беше „голям“ скотовъдец и собственик на половин квадратна миля земя. В къщата имаше всекидневна и салонен хармониум, докарването на който с товарни коне е било цяло чудо. Смяташе се, че Саломи Джейн си придава прекалена важност поради тези неща, но сдържаността на момичето и недостъпността му за ухажването на местните ергени се дължеше по-скоро на студения и отпуснат темперамент и прекалено вглъбената му покровителствена обич към бащата, останал от няколко години вдовец. Защото животът на господин Мадисън Клей бе застрашен от една-две семейни вражди (говореше се, че не били без основание) и възможно бе печалната картина как баща й ходи на гости с двуцевка пушка да я беше засегнала по-дълбоко и настроила против мъжете наоколо. Мисълта, че добитъкът, конете и половината квадратна миля земя ще станат един ден нейни, не нарушаваше спокойствието й. Колкото за господин Клей, той приемаше, че тя е добра домакиня, макар и малко да му се „пречка“, но понеже си е „от неговата кръв“, не е без известни достойнства.
— К’ви са тия работи, дет’ ги чувам, че си правила при Пийт Червения? Нещо си се задявала с един конекрадец, а? — попита господин Клей на закуска подир два дена.
— Трябва да си чул истината — отговори Саломи Джейн невъзмутимо, без да се обърне.
— Как смяташ, кво ще каже Рюб за тая работа? Кво ще му кажеш на него? — подхвърли саркастично господин Клей.
„Рюб“ или Рюбен Уотърс беше обожател, който, както се говореше, се ползуваше с особената благосклонност на господин Клей. Саломи Джейн вдигна очи.
— Ще му го кажа, когато го поведат него да го бесят; тогава ще го целуна, но не и преди това — живо отвърна младата дама.
Тази блестяща духовитост допадна на чувството за хумор на господин Клей и той се усмихна, ала въпреки това в следващия миг се навъси.
— Но тоя твой конекрадец след това избягал, ама това е съвсем друга работа — мрачно добави той.