Цялата природа сякаш се стай в очакване. Всичко бе неподвижно замряло — дори и лунните лъчи като че ли не потрепваха; скоро се чу шумолене в папратите като от някой промъкващ се звяр и в лунната светлина се появи човек. Беше конекрадецът — мъжът, когото беше целунала!
За един объркан миг странна мисъл завладя обикновено трезвия й ум и наруши хладнокръвието й. Новините, които са й казали, не са били верни — той е бил обесен и това е неговият дух! Беше толкова бял и приличаше на призрак в лунната светлина, облечен със същите дрехи, с които го беше видяла миналия път. Той, изглежда, беше я видял да идва и бързаше да я пресрещне. Но при това бързане леко се спъна, тя си помисли изведнъж, че призраците не се спъват, и я обзе чувство на облекчение. И никакъв убиец на баща й не дебнеше наоколо, а само този нещастен беглец. За миг руменина заля бузите й, самообладанието и смелостта й се върнаха и когато му заговори, в гласа й имаше нотки на безочливост:
— Взех те за привидение.
— Можех и да бъда — отговори той, забил поглед в нея, — но мисля, че и тогава пак щях да дойда тука.
— Малко по-опасно е да дойдеш жив — отговори тя със закачливост, която замря на устните й, понеже необяснима нервност, полустрах и полуочакване започваха да изместват краткотрайното облекчение. — Значи ти си бил тоя, дето е дебнел наоколо и е оставял дири в далечното пасбище?
— Да, когато се отскубнах, дойдох направо тука.
Тя усещаше погледът му да я изгаря, но не смееше да вдигне своя.
— Защо… — започна тя, подвоуми се и завърши нерешително: — Как можа да дойдеш тука?
— Ти ми помогна!
— Аз ли?
— Да. Тая твоя целувка вля живот в мен… даде ми сили да избягам. Аз се заклех в себе си, че ще се върна да ти благодаря, жив или мъртъв.
Тя би могла да очаква от него всяка дума, която казваше — толкова ясно й се струваше цялото положение сега. И знаеше, че всяка дума, която той казваше, е истина. И въпреки това безстрастният й здрав разум въставаше против тях.
— Какъв смисъл е имало да бягаш, щом се връщаш тука, за да те хванат пак? — дръзко запита тя.
Той пристъпи малко по-близо до нея, но й се видя още по-стеснителен, когато тя възвърна самообладанието си. Гласът му също се пресичаше, сякаш от изтощение, и когато говореше, току поспираше да си поеме дъх.
— Ще ти кажа. Ти направи за мене повече, отколкото мислиш. Ти ме направи друг човек. Никога никой мъж, жена или дете не е направил за мен, каквото направи ти. Никога не съм имал приятел… само другари като Пийт Червения, който ме прие да делиме „на равни начала“. Искам да се откажа от туй… каквото правя. Искам да започна, като направя нещо справедливо за теб… — Той замълча, тежко пое дъх и после довърши на пресекулки: — Конят ми е ей там, вързан. Искам да ти го дам на теб. Съдията Бумпоинтър ще ти даде хиляда долара за него. Не те лъжа, бога ми! Аз сам видях обявата, закована на едно дърво. Вземи го, пък аз ще се измъкна пеш. Вземи го. Това е единственото нещо, което мога да направя за теб, и зная, че с това и наполовина не мога да се отплатя за туй, което направи за мен. Вземи го, баща ти може да получи наградата заради теб, ако ти не можеш.
Такава беше етиката в този чудноват край, че нито мъжът, който направи предложението, нито момичето, на което го направи, не бяха поразени от нещо, което да им се види нелогично или нетактично, или което да е в разрез с правосъдието или с искреността на желанието на конекрадеца да се отрече от престъпния си занаят. Въпреки това Саломи Джейн не се съгласи под друг и несъстоятелен предлог.
— Не ти го искам коня, макар че татко сигур би го искал. Но на теб ти прималява от глад. Аз ще ти донеса нещо. — Тя се обърна към къщата.
— Обещай първо, че ще вземеш коня — каза той, като я хвана за ръката.
При този допир тя усети, че се изчервява и се задърпа, може би в очакване на втора целувка. Ала той пусна ръката й. Тя се обърна отново с нехаен жест, рече „Почакай, ей сега ще се върна“ и се изплъзна — същинска сянка на свенлива, побягнала нимфа в лунната светлина — и така стигна къщата.
Тука тя грабна не само храна и уиски, но добави към тях и дълго палто и шапка на баща си. Те щяха да му послужат да се преоблече и да скрие тази безстрашна фигура, която, както тя мислеше, всички трябваше да познават, както я познаваше тя. Но той остави храната и уискито настрана.
— Слушай — рече той, — аз закарах коня във вашия корал. Ще го намериш там сутринта и никой няма да помисли друго, освен, че той се е загубил и се е присъединил към другите коне.