Тогава тя избухна:
— Ами ти… ги… какво ще стане с теб? Ще те хванат!
— Аз ще съумея да се измъкна — отговори той със снишен глас, — ако … ако …
— Ако какво? — запита тя, изтръпнала.
— Ако ти пак ми дадеш смелост… както тогава! — задъха се той.
Тя се опита да се изсмее, да се отдръпне. Не можа да направи нито едното, нито другото. Изведнъж той я притисна в прегръдките си и я зацелува, а тя отвръщаше на целувките му пак и пак. После те останаха прегърнати, както са били прегърнати преди два дена, но вече не бяха същите. Защото хладната, отпусната Саломи Джейн се беше превърнала в друга жена — в страстно, необуздано същество. Може би някаква частица от бащината й кръв беше се развилняла в нея в този върховен миг. Мъжът стоеше изправен, изпълнен с решимост.
— Как ти е името? — пошепна тя бързо. Това беше най-бързият начин една жена да определи чувствата си.
— Дарт.
— Малкото ти име?
— Джак.
— Пусни ме сега, Джак. Скрий се в гората до съмване. Аз ще дойда пак.
Той я пусна. Но тя пак се забави за малко.
— Сложи си тия дрехи — каза тя с внезапно блеснали от щастие очи и зъби — и се скрий, докато дойда! — И след това забърза към дома си.
Но насред пътя усети краката й да забавят крачките и сърцето като че ли да я дърпа обратно. Тя спря, обърна се и погледна към мястото, където беше стоял той. Ако го беше видяла, може би щеше да се върне. Но той бе изчезнал. Тя отрони първата си въздишка и пак бързо затича. Трябва да беше към десет часът! Нямаше чак много време до сутринта! Беше вече на няколко стъпки от своята врата, когато спящата гора и безмълвният въздух като че ли се събудиха изведнъж от едно рязко „дан!“.
Тя спря парализирана. Последва още едно „дан!“, което отекна към далечния корал. Тя мигом се съвзе и хукна безумно пак към гората.
Докато тичаше, мислеше само за едно нещо. Той е бил издебнат от някой от старите си преследвачи и нападнат. Но дадени бяха два изстрела, а той нямаше оръжие. Изведнъж тя си спомни, че беше оставила бащината си пушка опряна на дървото, където бяха говорили. Слава богу! Може пак да го е спасила. Тя изтича до дървото — пушката я нямаше. Залута се насам-натам, обзета от ужаса при всяка крачка да попадне на безжизненото му тяло. Дойде й нова мисъл — изтича до корала. Конят не беше там! Трябва да бе успял да го грабне и да избяга, след като бяха дадени изстрелите. Тя въздъхна дълбоко от облекчение, но се пресече, доловила нова опасност. Баща й, събуден от изстрелите, тичешком се приближаваше към нея.
— Какво става, Саломи Джейн? — попита възбудено той.
— Нищо — отговори с усилие момичето. — Нищо, поне аз не мога да намеря нищо. — Понеже беше безстрашна, обикновено тя не лъжеше и сега лъжата заседна в гърлото й, обаче вече не беше безстрашна, защото мислеше да него. — Не бях си легнала, затова изтичах вън, щом чух изстрелите — каза тя в отговор на учудения му поглед.
— И си ми скрила някъде пушката, та не мога да я намеря — продължи той с укор. — Ако е бил тоя подлец Лараби и е дал тия изстрели, за да ме подмами да изляза, могъл е да ми тегли куршума, без да се покаже, десетина пъти през последните пет минути.
Тя вече не беше помисляла за врага на баща си! Може наистина да е нападнал Джак. Но тя веднага съобрази как да се възползува от забележката.
— Бягай вътре, татко, бягай вътре и си намери пушката, няма какво да се показваш тука без нея — Тя го хвана изотзад за рамената, като го прикриваше така откъм гората, и въпреки протестите и съпротивата му, го забута към къщата.
Но пушката не можа да се намери. Това беше странно — трябва да са я затурили в някой ъгъл! Сигурен ли е, че не я е оставил в хамбара? Но сега нямало значение. Нямало вече опасност — номерът на Лараби не сполучил, — сега той трябвало да си легне, а сутринта щели да я потърсят заедно. Същевременно вътрешно тя беше решила да стане преди него и да потърси сама в гората и може бис радостен страх, когато си спомни своето обещание! — да намери Джак жив и здрав да я чака!
Саломи Джейн спа малко тази нощ, малко спа и баща й. Но призори той се унесе в дрямката на уморен човек и се събуди чак когато слънцето се беше вдигнало доста над хоризонта. Много по-различно беше положението с дъщеря му, — тя лежа с лице към прозореца, с глава, приповдигната, за да може да долови всеки звук: от скърцането на изкорубените от слънцето шинди над нея до далечния стон на засилващия се вятър в боровете. От време на време изпадаше в задъхан, полувъзторжен транс и преживяваше наново всеки миг от откраднатата среща: усещаше прегърналата я ръка на беглеца, целувките му на устите си, чуваше гласът му да й шепне на ухото — раждането на новия й живот! Това бе последвано пак от период на мъчителен страх, че той може в този миг да лежи в гората в последните минути на живота си с нейното име на устните, а тя да почива тук бездейна, и тя се надигаше на леглото да му се притече на помощ. И така продължи докато в небето припламна възжълт отблясък, последван от още по-бледа розова светлина по върховете на бялата Сиера Невада — тогава тя стана и започна трескаво да се облича. И все пак толкова оптимистична бе надеждата й да го срещне, че се забави още за миг, за да избере кафявата холандска пола и жълто боне, с което бе облечена, когато го видя за първи път. А беше го видяла само два пъти! Само дваж! Щеше да е жестоко, много жестоко да не го види пак!