Айрис Йохансен
Целувката на тигъра
Пролог
Промънтри Пойнт, Юта
25 ноември 1869 г.
— Чакай ме!
Божичко! Той изобщо не я чува! Върви си, дори не забавя крачка, забързан по талпите на перона… Скоро тя изобщо няма да може да го стигне!
Обхваната от паника, Джейн Барнаби се спусна да тича така устремено, че избелялата й басмена рокличка се развя като знаме от вятъра. Без да обръща внимание на болката от заледената кал, която просто се забиваше в краката й през тънките подметки, тя залиташе по замръзналите буци на коловозите, устремена към перона. Оставаха й повече от тридесетина метра.
— Моля ти се! Чакай ме, де!
В сивата светлина на утрото трудно можеше да се види изражението на Патрик Райли, но той положително бе чул гласа й, защото като че ли за миг само се поколеба, след това бързо продължи пътя си. Дългите му нозе прекосиха бързо разстоянието между гарата и чакащия влак.
Ще я остави! Страхът я стисна за гърлото. Тя направи отчаян опит да се затича още по-бързо. Влакът вече целият вибрираше и фучеше, изпънал стоманените си мускули. Всеки миг ще дръпне и ще потегли.
— Чакай!
Той гледаше право пред себе си, без да й обръща внимание.
Отчаянието и гневът й избухнаха в неистов крясък:
— Не чуваш ли, по дяволите! Само да си посмял да се качиш на този влак!
Мъжът спря на половин крачка, с вдигнат във въздуха крак. Широките рамене под дебелото сиво карирано сако се свиха, като че се готвеше да нападне някого. Смръщил чело, той се извърна и загледа как тича към него по дървения перон.
Джейн се подхлъзна и едва се задържа да не падне пред него.
— И аз идвам.
— Идваш, глупости! Казах ти още вчера у Френчи, че си оставаш тук!
— Ти си длъжен да ме вземеш!
— Глупости, за нищо не съм длъжен! — Той погледна сърдито надолу към нея. — Връщай се при майка си! Сигурно вече те търси.
— Ами, търси ме. — Джейн пристъпи към него. — Добре знаеш, че тя търси само лулата си. Хич няма и да забележи, ако тръгна с тебе.
Мъжът поклати глава.
— Знаеш, че е така. — Джейн облиза устничките си. — Идвам с теб. Мама не ме иска. Никога не ме е искала…
— И аз не те ис… — Порозовелите му от студ бузи станаха още по-червени и ирландският му говор пролича още по-силно, гърлен и тежък, когато добави смутено: — Не се сърди, но в моя живот няма място за деца.
— Не съм чак толкова малка. Почти направих дванадесет. — Е, попреувеличи малко. Но той сигурно е забравил, че съвсем скоро бе навършила единадесет. Джейн направи още една крачка към него. — Ти трябва да ме вземеш. Нали съм твоя…
— Колко пъти да ти повтарям, че не съм ти баща?
— Мама каза, че е почти сигурна, че си ти. — Джейн хвана един от червените кичури на дългата си коса. — Виж, и косата ни е еднаква, а и ти често идваше при мама, преди тя да се захване с тази лула…
— Половината мъже от Юниън Пасифик идваха при майка ти. — Лицето му поомекна. Той изведнъж се отпусна на едно коляно пред детето. — Слушай, Джейн, повечето ирландци са червенокоси. Само от моята група мога да ти изредя веднага поне четирима, дето са редовни клиенти на Пърл. Защо не си избереш някой от тях за баща?!
Защо? Защото ужасно й се искаше той да е нейният баща. Той се отнасяше с нея по-дружелюбно от другите мъже, дето плащаха за тялото на майка й. Патрик Райли бе пиян повечето пъти, когато се отбиваше в шатрата на Френчи, но никога не се отнасяше толкова грубо с жените, както другите мъже. А когато зърнеше Джейн, ставаше дори мил.
— Ти си. — Джейн вирна упорито брадичка. — Ти можеш ли да докажеш, че не си ми баща?
Сега бе негов ред да вирне също така упорито брадичката си.
— Виж какво, защо сега не се върнеш при Френчи и не ме оставиш на мира най-сетне! Господи, та аз изобщо нямам представа как да се грижа за теб!
— Защо да се грижиш за мен? — В очите й блесна изненада. — Защо трябва да правиш нещо за мене? Аз сама мога да си се гледам.
В прорязаното му от бръчки лице се мярна нещо като съчувствие.
— Да, навярно си се научила… С тази майка, налапала лулата с опиум… Да трябва да растеш в шатрата на този сводник…
Джейн веднага се вкопчи в меката нотка на гласа му:
— Аз няма да ти бъда в тежест! Ям много малко, никога няма да ти се пречкам в краката.
Той отново смръщи лице и тя побърза да продължи:
— Освен, разбира се, ако няма нещо за вършене. Аз съм много сръчна. У Френчи всеки може да ти го каже. Хвърлям кофите с помия, помагам в кухнята. Жуля пода, мия чиниите, разнасям разни писма… Да знаеш, че мога да смятам и да се оправям с пари! А в съботите Френчи ме оставя аз да засичам времето на клиентите и да ги предупреждавам, когато са получили толкова, за колкото са си платили. — Джейн го дръпна за лакътя. — Обещавам ти, ще правя каквото ти кажеш. Само да дойда с тебе, моля ти се!